Грую Юруков каза толкова хубави неща за мене като треньор и толкова качества видял, че по едни време се разплаках. И Райко Петров, и други хора, мои ръководители, които не познавам, ме защитиха!
Наказаха ме с последно предупреждение и ми дадоха една година изпитателен срок. Дали ще издържа? Дали ще оцелея? Колко фалш е нужен, за да се държи човек на повърхността. А може би не е нужен? Може би ще се мине и без фалш. Ще опитам…
Това е записала Нешка в дневника си в първия ден на годината, в която започна невероятният и победен поход, защото как иначе да се нарекат зашеметяващите с категоричността си победи…
Вносителят на предложението за освобождаването на Нешка Робева от длъжността старши треньор настоява в „Левски-Спартак“ да се разлепи заповедта за наказание и характеристика с отрицателните черти на непокорната треньорка. За назидание. Председателят на дружеството Борислав Лазаров отказва категорично да изпълни такова нареждане.
Цялата работа наистина прилича на лов на вещици, но с това приключват и острите конфликти на Нешка с външния свят. Е, има ги от време на време, колкото да не забравя и да не се самоуспокоява съвсем. Борбата за Анелия, борбата за Илиана…
Пътувам за Белмекен с група спортисти. В последния момент се качва едно момче с остригана глава. Прилича ми на стокилограмово бебе. Сяда зад мене и усещам как цялата група се оживява. Как си? Връх съм! Не думай. Вярно, бе. Да знаеш вчера какво стана. Хвърлям и гледам на тренера очите му на понички станаха. Стой, казва, не мърдай. Тича, мери. Пак мери. Няма грешка — над световния рекорд. Два сантиметра отгоре. След малко чувам тренерът нещо си пее. Когато е доволен от мене, нищо не казва, да не съм се разглезвал, само го избива на песен. Когато е сърдит — вика. Тогава не се грижи да не ми падне самочувствието…
Не мога да разбера вярват ли му, не му ли вярват, но му се радват.
Слушам ги аз и им се радвам. Рекорди поставят или за рекорди мислят. Млади, весели, пълни с надежди. Мисля си коя от гимнастичките ще каже — връх съм! Само Илиана можеше да го каже. Другите си мълчат. Мислят си го понякога, а едновременно с това — не е ли по връх Анелия, Лили, Диляна, Бианка… Всяка за някоя друга мисли и с надежда за себе си. При Нешка не можеш дори да си го помислиш сериозно и за дълго. Спомням си, питаха Диляна Георгиева, когато стана световна шампионка в Страсбург — дава ли ви тази титла някакви предимства пред Нешка Робева? Не, казваше момичето. Пред нея никакви. Утре влизам в залата като всеки редник и няма ни привилегии, ни предимства. Грешката си е грешка, планът — план, режимът — режим… И борбата за влизането в следващата тройка започва от нулата…
Връх съм! През тези години Нешка не си позволи и на себе си да го каже. Не прие никоя победа като предимство.
В Амстердам видяха това, което не искаха да видят в София. Нешка беше създала нова гимнастика. Съвършено нова. Беше отишла така далеч напред, че не можеха да не й го признаят международните съдийки. То не подлежеше на оспорване.
Тук, на контролните, на републиканските, момичетата на Нешка побеждаваха, защото не грешаха, а съперничките им изпускаха уредите. При безпогрешна игра на Кристина и Светла нямаше да могат да видят първо място. Въобще не се отчиташе, че Светла Колчевска има само едно съчетание, което може да привлече вниманието — това с лента. Всичко друго беше скалъпено елемент до елемент — скучно, безинтересно. Кристина играеше това, което майка й беше поставила. В нейните съчетания имаше и стил, и мащаб, и амплитуда, но вече бяха остарели. Кристина сама чувстваше това, сменяше си музиката, прибавяше нови елементи, но се добиваше впечатление, че скача и хвърля, скача и хвърля — две неща, които правеше разкошно. После скоковете спаднаха и останаха високите ефектни изхвърляния на уредите. Преди Жулиета гимнастичките играеха упражнения, Жулиета направи съчетания, Нешка правеше композиции. И въпросът вече не беше само в това, коя ще изпусне и коя не уреда. Трябваше да се даде преднина на новото.
Дадоха му я в Амстердам. Още преди започване на състезанието само от това, че беше видял вече на някои международни турнири българките и съперничките им, а и тук ги виждаше на тренировките, директорът на пресцентъра Андре Беекман казваше — приготвил съм само българския химн. Не виждам коя друга ще може да вземе златен медал, щом тук са Илиана Раева и Лили Игнатова. Колегите от другите страни бяха съгласни с него. Спорът беше само за това, коя от двете българки ще е шампионката.