Казвам й не само защото Лили настоява. Казвам й — Жулиета умееше да мълчи, когато е нужно да се мълчи. Те говорят, говорят, тя се усмихва и ги обърква. Започват да се питат какво е искала да каже с тази усмивка, забравят вече какво са изтървали, какво не са искали да кажат и са казали, но тя не забравя. Защо мълчи? За да ги извади от равновесие, а понякога, за да не се усетят сълзите в гласа. А когато напада, сече остро, изкъсо и говори по-малко от опонентките си, за да се чудят какво за кога премълчава.
Казвам й — Жулиета умееше да изглежда като победителка и при поражение, а ти в най-големите си победи изглеждаш като пребита…
Казвам й… И какво от това. То с казване нищо не става. Всеки си е такъв, какъвто е и много, много малко се променя. Те са различни във всичко. Само по амбицията, по дързостта и творческата мощ си приличат.
Различни са като хора, като жени. Когато се влюбеше, Жулиета правеше всичко, за да види мъжа роб на желанията си. Искаше да го превърне в покорно гледащо я в очите същество. И успяваше. И тогава започваше да го презира, но и да го съжалява. И продължаваше да го обича със съжаление и с благодарност — ето какъв мъж беше и в какво се превърна! Заради мене! Повече от всичко обичаше тази мисъл — заради мене…
Нешка иска да се възхищава от мъжа, когото обича, търси непрекъснато поводи, с които да подхранва това възхищение, търси качествата. Понякога ги открива дори там, където ги няма, яростно защитава мъжа, когото обича, и ако изчерпа всякакви възможности за възхищение, просто престава да обича.
Още преди тръгването за Амстердам Иван Абаджиев я предупреждава — внимавай, сега ще се върнеш с шампионки, със слава, пази се от звездната болест. За тебе самата съм спокоен, но момичетата са ти малки, лесно може да им се завърти главата. Това не е толкова безобидно заболяване. Срещал съм се с него, патил съм. Първите симптоми — нещо го боли, не знае точно какво, ама не е добре и е най-добре да не тренира…
Нешка се смее нервно. Знаеш ли какво ми казва Абаджиев — ще се върнеш с шампионки, внимавай да не им се завърти главата. Те да станат шампионки, от друго не ме е страх. Интелигентни са ми момичетата, не могат да се разболяват от никакви звездни болести. Да са ми живи и здрави… Много по-късно щеше да си спомни предупрежденията на големия треньор. И то по същите симптоми — нещо ме боли, ама не се знае точно какво е.
Веднага след завръщането от Амстердам — в тренировъчната зала. Победата си е победа, радостта — радост, но ни чака много работа, казва Нешка и усеща глухо недоволство. Каква толкова работа, хората толкова много ги харесаха, кой не дойде при Нешка да й каже, че е отишла пет години напред!
— Искам от всяка от вас да търси нови елементи. Това, което никоя досега не е правила, това, което никой още не е виждал в художествената гимнастика. Не може да не намерите — вече натрупахте много умение. То ще ви доведе до новото.
Защо ново? Нали това, с което победиха само преди две седмици, беше връх…
— Всичко, което сте показали в Амстердам, ще се повтори от други гимнастички в Мюнхен и ще загуби своята стойност на връх…
Възраженията са на Илияна и Лили. Анелия знае, че ако иска да влезе в тройката, трябва да ги изпревари. Друг избор няма. Нея вече специалистките са я отписали. Два пъти резервата! Как не! Кой ще й обърне внимание. Всъщност обръщаха й внимание. Дори премного. Не я искаха. Българските специалистки я отричаха, не признаваха правото на Нешка да работи с нея. Защо да си губи времето? И откъде толкова загриженост за времето й. След Амстердам вече не можеха да се съберат и да решат — отстранява се от подготовка, както се събраха и решиха преди година за Валентина Ганева и Тереза Карнич. Нешка вече нямаше да се остави да й се месят така грубо и безцеремонно в работата. Победата й даваше поне това предимство. Не преставаха атаките — нищо няма да излезе от Анелия, не я харесват чуждите съдийки. Не беше вярно. Чуждите я харесваха. У нас трудно вирееше Анелия. А ставаше все по-голяма. Нешка сменяше и сменяше композициите на Ани, търсеше нещо дълбоко и скрито и потискано в това мълчаливо момиче, което таеше всичко в себе си. Никой не знаеше как преживява това нехаресване на нашите съдийки. Никой не знаеше как понесе два пъти положението си на резерва. Никой не знаеше каква радост и каква надежда носи от това непрекъснато изпреварване в тренировките.
Нешка знаеше колко й помага с упоритостта си. Не само с това, че те двете непрекъснато доказваха колко погрешни са прогнозите на специалистките, а и затова, че онези малки примадони виждаха — няма място за отпускане. Малко преди световното първенство в Мюнхен на един турнир в Дания Анелия получи признание, каквото до момента не беше получавала. Залата я аплодираше така бурно, че момичето най-сетне повярва в себе си. На другия ден на първа страница във вестниците се появи снимката й както някога на „некоронованата кралица“ Мария Гигова. Сега — в огромни заглавия. „Анелия Раленкова — невероятна пластика и грация“. Две седмици след това на републиканското първенство в София имахме три шампионки. Винаги сме имали по една, през 1981 година бяха три — Раева, Игнатова, Раленкова. И това за Анелия, която явно беше изпреварила вече съотборничките си, беше голямо признание. За Нешка също. Беше удържала първата си победа в битката за това толкова настойчиво отричано момиче.