Всички опити на Нешка да помогне с пари на леля Анка се разбиват в някаква твърда, непробиваема стена. Имам си! Искаше да плати дълга за апартамента, когато започна да работи. Как може! Това било голямата гордост на леля Анка, че сама дом си е построила, защо да й отнема най-голямата радост. Да изпраща пари? Дума да не става!
Това не пречи на леля Анка да казва с някаква спотаена гордост — и хладилникът, и печката, и телевизорът са ми от Нешка. Не съм знаела, че има толкова леснинки в една къща. И пералнята, и бойлерът са ми от Нешка… И Марлена (това е жената на Минчо) казва, че от години вече нищо не е купувала за децата си, всичко е от Нешка… Доволна съм, че се сеща за всеки и за всичко. Не че не можем да си го купим. Но мене ме интересува това, дали все още Нешка умее да се радва на обикновените неща. И когато носи на племенниците си подаръци, не гледам толкова за тяхната, а за нейната радост. На тях родителите им могат всичко да им купят, мен това не ме вълнува. Искам да видя, че Нешка може да се радва на чуждата радост и това ми стига… Все ми се струва, че вече не може да е щастлива…
Нешка изпраща всеки месец на леля си Цанка по двайсет лева. На старини тя е най-зле от сестрите. Никакъв отговор, никакъв протест. Нешка е много доволна. Ето един нормален човек. Разбира, че искам да й помогна, няма да се пръсне от гордост, приема всичко съвсем естествено. Само че този нормален човек пристига след време, гордо увил двайсетачки в една кърпа. Ето, леля, събирах ти ги да си купиш нещо наведнъж, че каквато си разпиляна… И тук даваш, и там, за тебе какво ще остане…
Много тежко сме живели — връща се към спомените си леля Анка. А на Нешка никога не й е личало. Ще отиде през лятото при леля си Цанка, ще й ушие нещо, а и ще й покаже след това, как се шие. Върне се в Русе Нешка, ще си купи най-евтината басма и ще си направи костюмче, за което целият клас ще я пита откъде го е взела. Ще разплете някоя стара блузка, нова ще оплете. Да се чудиш откъде е измислила такова хубаво нещо…
Тя, Нешка, обича баща си и никога не е знаела, и никога дума не съм казала, но аз не го обичах. В началото много, после никак. Изстина ми изведнъж и никога не му простих. Научих нещо от хората, не от него, а той трябваше да ми каже. Да си призная, все не мога да разбера защо децата, внуците дори толкова много го обичат. Умрял е вече от много години, а аз не мога да му простя, не ми е минало и така ще си отида в яд към него.
И …интересна работа — не го обичах, а когато се разболя и един лекар ми каза, че няма надежда, го намразих. Как така ще ми каже за жив човек, че няма надежда. Като че го погреба с една дума. С един преглед само. Тръгнах да търся дякон, който вижда надежда. На него, разбира се, нищо не му казвам. Опитвам се да съм бодра. Друг лекар каза, че се наема да го излекува и аз станах санитарка при него. Все си мисля, че като се старая да помогна, ще удържи на обещанието си. Бях готова робиня да стана, само да чуя, че мъжът ми ще живее, че няма да е болен.
Стефан умря двайсетина години, след като ми казаха, че няма никаква надежда. И на този лекар не му простих. Изглежда, така съм създадена: не мога да прощавам и това си е. Само че лекарят нито ме знае, нито ме познава, нито ме помни. А на Стефан му е криво. Понякога ми става съвестно и от това грижите ми са по-големи, отколкото се полага. Но то не е същото. Грижите са едно, обичта — друго…
Казва, че Нешка не е знаела. Не й казвам колко пъти дъщеря й се е връщала към тази непримиримост. Вярно, дума не е казвала, но не е необходимо да говори. Какво не се усеща в едно семейство, та точно липсата на обич ли да остане незабелязана, когато е продължила почти цял живот, а и след живота. Може би от тази болезнена необич се е родила тази прекомерна обич на децата към бащата, на майката към децата, на бащата в неговата безпомощност да изкупи някаква вина към жена си и децата. Опитвам се да си представя сълзите, гълтани през това време от детето. От няколкото снимки, които има леля Анка в албума си, ме гледа едно слабичко сериозно момиченце. И наум не може да му дойде, че някога ще стане прочутата Нешка Робева, от която толкова много ще се интересуват.
В спомените на Нешка баща й е ведър, весел човек, пълен с доброта, с топлота. Майстор-готвач. Излиза в три часа през нощта да напали пещта, да приготви шкембе-чорба за закуска на работниците, които се връщат от третата смяна, на другите, които тръгват за първата… Когато Нешка отиде в гостилницата, трябва да се нареди на опашката, да си плати и чак тогава да си получи чорбата. Вкусна, вкусна, само тя може да я направи така. Когато дойде някакъв празник, казва — сега ще те нагостя с една манджичка, дето само татко можеше да я направи. Сега ще ти поднеса една супа, както татко я поднасяше — непременно в затоплена чиния.