— Илианче, това е бунтът, който, веднъж тръгнал, повлича, помита. Възторг и нова, още по-голяма решимост, и отчаяна дързост! Във втората част е отчаянието, мъката. Представи си, че си жената на Спартак и покрусата, която изживява една жена, загубила такъв мъж.
— Другарко, в тази мъка непременно има и бунт. Жената на Спартак не може да е само отчаяна…
Илиана страшно се увлича в такива тренировки. Откъде това дете може да разбере бунта на Спартак и отчаянието на жената? Как може да покаже толкова женска сила, толкова категоричност във всеки жест. Има нещо, което те кара да настръхнеш.
Много по-късно, когато подготвяше Лили за Страсбург, беше направила постановка по една популярна песен на Жак Брел — „Не ме напускай“. Една композиция, която изобилства с трудни, ефектни елементи. Както казват в спортната гимнастика — цялата във висша трудност. Чудесна, но и когато Лили я играе без грешка, нещо не достига. Започват съвети от всички страни. Във Франция обичат Брел. Ще се провали Лили, няма да я харесат така. Гледа Нешка какво не й достига. Ами не носи настроението на песента. Обяснява. Лили слуша внимателно, започва да играе и бърчи вежди, за да покаже, че ще страда, ако я напуснат. На Нешка й става смешно, Лили се обижда и плаче. Лили е дете, още не знае, че страданието не е само сбърчени вежди. Тя ще си остане дете и на двайсет години и едва накрая, едва в последните състезания ще играе истинска женска гимнастика и ще се види какво голямо богатство е това момиче за българския отбор.
Нешка не иска усмивка, тъга, възторг. Такова нещо не може да се иска. То трябва да дойде отвътре.
Илиана вярва, че изразява помитащата сила на бунта на Спартак и съкрушителната мъка на жената на Спартак. Публиката не знае в какво точно вярва момичето, но усеща силата и накъсва композицията с това „Браво, браво!“, което Илиана страшно обича да чува. Момичето наелектризирва залата и залата него. Така играта му става все по-мощна, все по-вълнуваща. Всичко започва още от тренировъчната зала, още при поставянето на композицията, още когато Нешка й е дала музиката и й е разказала „приказката“, оставяла я е да слуша и да живее с мечтата за новата си композиция, когато дойде ред да започне „истински“ да я играе.
Лили е дете. Лъчезарно, радостно, въпреки че често плаче. То е от яд, от инат, от непоносимостта към големите натоварвания. Плаче, но не страда. Всичко е като лятна буря. Избухне и премине. Най-талантлива от всички. Може всичко в гимнастиката. И Нешка търси върховите граници на това можене, прави силни композиции на Лили, в които се показва техническо съвършенство, търси доброто настроение, което публиката усеща. Лили не се бунтува, не е покрусена, не е отчаяна. На нея такива приказки не й се разказват. Лили непрекъснато се усъвършенства, трупа нови и нови качества въпреки яростната си съпротива, въпреки този вечен затормозяващ въпрос — не може ли по-малко? — въпреки непрекъснатото твърдение, когато се стигне до нова промяна — това няма да мога да го направя никога.
Повече от година Нешка не може да разбере какво има в това стройно като газела, гъвкаво като пантера, темпераментно момиче. Има нещо отчайващо дълбоко и изплъзващо се. Колкото повече промени прави, толкова по-дълбоко става. Нещо й убягва тъкмо когато мисли, че се е докоснала до сърцевината. И нова смяна. И нова. И все повече се показва бъдещата голяма гимнастичка. Най-голямата, която е имало в този спорт. Гимнастика, танц, пластика, ритъм и нещо, което сякаш идва от недрата на земята. Някаква дива сила. Ани търси, Ани повтори… Двайсет, трийсет пъти повтаря един елемент, а е все различен. Нешка наблюдава внимателно и от време на време казва — стоп! Ето това повтори! И отново гледа, и търси, и вижда вече бъдещата композиция.
В отбора е дошла и Диляна. Доведе я майка й — Виолета Георгиева от Пазарджик. Виолета отдавна знае, че няма какви върхове да търси. Ясно е, ако иска някое момиче от нейния град да стане истински голямо, при Нешка трябва да дойде. По-късно Виолета щеше да се гордее, че първа от всички треньорки е прозряла тази истина. Действително първа. Навремето искаше да й даде Надя Ласева. Наистина имаше нещо интересно в това момиче, можеше да стане голяма гимнастичка, но федерацията отказа категорично да разреши на Надя да тренира при Нешка. И то във времето, в което се чувстваше най-остро липсата на гимнастички.
Нешка не искаше да взима дъщерята на треньорка. Още не знаеше какви конфликти можеха да произлязат от това и не искаше да мисля. Конфликти дал господ и без Диляна. Победи настойчивостта на Виолета и това, пред което Нешка никога не може да устои — талантливо е! Има нещо в това момиче. Талантливо е! Има зрънце, което не бива да пропада, Виолета много добре знае докъде може да стигне, докъде не. Основата му е добра. И ето я Дилянчето в отбора. Дълго всички я приемат като много малка, като най-малката, като детето. Дилянчето. А е по-голяма от Лили Игнатова, но те са от толкова години вече в тази зала заедно, толкова им е минало през главите, че не мерят възрастта по календарните дати, а със зрелостта, получена в тези дни, пълни с труд, с амбиция, с отговорност. Отначало Дилянчето наистина си расте като дете до тези момичета, които се подготвят за световно първенство.