Някога, казва Нешка, не бяхме и чували за гладолечение. Знаехме само, че има гладни стачки и че от глад се умира. А трябваше само веднъж Жулиета да мине покрай мене и да каже — у, каква си дебела, и да остана дни наред само на вода. Не можех да понеса презрението на Жулиета. Нищо не ме интересуваше. Бях убедена, че е крачка към смъртта, но трябваше да отслабна, толкова, че дори да се изплаши за мене. Никога вече не се наложи да ми направи забележка за килограмите. Ти можеш ли да ми кажеш защо аз не можех да понеса презрението на Жулиета, а те понасят преспокойно да ги презирам, и да ги меря, и да ги наказвам. И ми пъхат някакви листчета, дето обърквали кантара със сто грама. В тяхна полза, разбира се. Да им имам ползата. И си мислят, че са ме надхитрили. И не могат да се съвземат от суперточното ми око, като им кажа, че не са 42,200, а 42,300. Не, ти можеш ли да ми кажеш наистина какво точно си е мислела шампионката, когато ми идва с тези килограми. Кога ме е виждала да проявявам специално снизхождение към шампионките, та точно тази, която с толкова мъка се задържа в отбора, при първия си успех ще мисли, че й е разрешено нещо, което на никоя не е.
През цялото време до Белмекен Нешка се ядосва и разговорът минава в задаване на въпроси, на които не чака отговор. Аз самата съм доста над нормата и по въпроса за волята да се придържаш в определени граници изобщо нямам мнение. Успявам все пак да кажа, че някога те не са били толкова слаби — и си ги спомням, и имам много снимки, и Жулиета имаше проблеми с килограмите на Богдана Тодорова, която също като сегашните момичета търпеше да я презира треньорката и криеше бисквити и шоколади под дюшека. Всяко действие търси противодействие. Може би това постоянно мерене на кантара притъпява проблема с треньорското презрение и уважение.
Съвсем излишно взех думата. Можех да си мълча и по-добре щеше да е. Някога те играели съвсем друга гимнастика. За сегашната гимнастика било много необходимо да си стоят точно в тези килограми, определени от наблюденията като оптимални за всяка. Много добре съм виждала, че и един килограм да качат, играта вече спада.
Виждам наистина, точно така е, но килограмовата война според мене отнема много повече енергия, повече сили, повече нерви, отколкото всичко друго в работата на Нешка. После, когато залата й се напълни с народ, много пъти съм й предлагала да определи една от помощничките си, или доктора, или когото реши, че може да се справи със следенето на килограмите. Някой друг да отговаря и да се занимава с този проблем и да се освободи от една наистина излишно обременяваща грижа. Никой не можа да се справи и тази война си я води сама.
Когато бяха по-малки, преди да се роди Аглика, ги взимаше вкъщи „на лагер“. Нареждаха се напреко на спалнята и им беше много весело. Нешка установяваше хранителен режим — зеленчуци, ядки. Е, това не беше чак от най-приятните неща, но обичаха този лагер на шестия етаж на „Бъкстон“ 13.
После взимаше по една за десетина дни. Тази, която има нужда да смъкне килограмите. После реши да им покаже, че може да се яде по една ябълка и кисело мляко и да се работи по четиринайсет часа — това в залата на Белмекен. Момичетата виждаха, че може, но предпочитаха пържолите и най-голямото наказание беше, когато някоя няма право да яде банани.
После мина на осеммесечно суровоядство. Ядеше коприва, салати, краставици, домати. Нищо готвено, дори и копривата — само окълцана. Орехи, бадеми, фъстъци.
После деветнайсетдневно гладуване. Пълно! И твърдеше, че се чувствала отлично и след суровоядството и гладуването не вземала вече никакви лекарства и нищо не я боли. И тях нищо не ги боли. Ядат си нормално и се чувстват добре, а пред тях се движи някакъв дух и вече никаква материя.
Момичетата са уплашени не на шега. Кажете й, че ни е ясно всичко. Ще се грижим сами за килограмите си, казва Илиана. Да престане да гладува. Ще се свърши. Няма нужда да ни мери, няма нужда да се интересува от този проблем повече. Кажете й, че е победила, убедила ни е, да престане…
Сигурна съм, че Илиана си е вярвала, когато е казвала, че всички са убедени, че килограмовата война е приключена с прочутата гладна стачка на треньорката, която вече е доказала, че може да се гладува и да се работи, в което между впрочем те и не се съмняват, но не искат да гладуват и не искат толкова много да работят. Но все едно какво искат. Тяхното събрание е решило да се грижат сами за килограмите си и да освободят треньорката от тази тегоба, която поглъща излишна енергия и винаги е повод за много нерви.