Това искрено решение да се прекрати килограмовата война и отборът сам и доброволно да следи за оптималното тегло трае от ден до пладне. Момичета. Почти деца. Яде им се и сладолед, и шоколад. И нямат воля, колкото и да ги презира треньорката. Днес една, утре друга — все има поводи за лошо настроение.
Нешка минава към друга тактика — гладувам за Илиана, гладувам за Лили… Нещо като посвещавам това стихотворение на… Не, нищо такова, разбира се. Удостоените с такова особено внимание нито са поласкани, нито са благодарни от това посвещение. Не могат да понасят, като я гледат да се топи и всички в залата знаят, че е точно за тях. Илиана, а по-късно и Лили твърдяха, че им е все едно кой гладува и кой не. Най-добре този, който гладува, да си яде, защото не е възможно такъв факт да ги заинтересува. Това е най-погрешната тактика и предизвиква единствено яд, и яд, и яд. Но както яростно отричаха всякаква заинтересованост от това, че Нешка е останала на вода и чай (без захар, разбира се), така и не можеха да не смъкнат излишните килограми. Все пак, като види старанието и резултатите, ще се трогне и ще прекрати гладуването. Така за два-три месеца се постигаше относително спокойствие в залата. Защото без отклонение не може съвсем, но не са от порядъка на „цял половин килограм…“
Валя казваше как всяка вечер се заканвала да й каже — не съм от желязо, вие сте, но аз не съм. Съвсем обикновено момиче съм си. И никога не й го казала. Като ги гледам, мисля си, че Анелия е тази, която се заканва преди да заспи. И тя нищо не казва. Затова пък Илиана и Лили казват, та казват и за другите две.
Разказвам й на Нешка как Валя е ходила по перваза на нейния шести етаж на „Бъкстон“, когато я заключила в хола, за да не отиде в кухнята, докато треньорката била на някакво заседание. По това време тя също гладувала и не се сетила да отвори хладилника и да види, че вътре няма нищо и е излишно да заключва. А Валя, като видяла, че хладилникът е празен и толкова усилия са били напразни, едва не паднала от перваза по обратния път.
Нешка така пребледня, така онемя срещу мене, че ми стана чак страшно. После каза нещо съвсем неочаквано:
— Винаги съм мислела, че животът е пълен със случайности. Ако Валя беше се откачила от онзи перваз, щях да се самоубия. Нямаше да мога да живея с такава вина. Ако го знаех преди три години, никога нямаше да си позволя да заключвам повече някоя, а колко пъти съм заключвала Илиана. Ако се беше сетила самата Илиана, щеше да ме накаже с една такава разходка, за която начаса да узная, а не след три години съвсем случайно. Илиана не може да търпи толкова ефектно нещо да не се разбере веднага от всички. Валя никога не ми е казвала. Казала го е на тебе. Не е искала да я сваря в нарушение на заповедта да си седи в хола. Илианчето щеше да си седне до празния хладилник и да ми каже — представяте ли си, другарко, толкова да рискувам и за нищо… Виждаш ли колко „ако“. Отначало търсех разликите в тези момичета, за да намеря разликите в постановките на композициите. Много по-късно открих, че са и много различни характери и всяка изисква различен подход по всеки проблем…
И в борбата за килограми в оптималните граници Нешка се бореше с различни средства. Казваше — гладувам за Илиана, за Лили, но казваше и — наказвам ансамбъла за тези два килограма, които Диляна си е позволила да трупне, точно когато не трябва (всъщност то и няма време, в което да трябва, но това е месец и половина преди европейско първенство). Целият ансамбъл, защото едно от момичетата й е отнесло тайно вечеря на Диляна, когато не е трябвало. Ансамбълът мълчи. Ни дума, ни гримаса. Тръгват към изпълнението на наказанието, като че ли е нещо напълно в реда на нещата. Диляна плаче — другарко, моля ви се, много е несправедливо, ще направя всичко, което кажете, много е несправедливо, аз я накарах… Разбира се, че ти си я накарала. Повече няма да си го позволиш. Освен това ансамбълът не смята, че е толкова несправедливо, че съм наказала всички, защото снощи една на тебе е донесла вечеря, вчера друга на Лили. Изобщо всяка си има този грях — ваш предимно, разбира се, но и техен. Като съм казала, че някоя няма да вечеря, няма и толкова. Няма да умрете от една пропусната вечеря. А от тебе се иска не да направиш всичко, а да си стоиш в килограмите…
Отклоних се по килограмовата война, като разказах някои от по-драстичните случаи. Но тя е много по-тежка, защото е всекидневна, упорита, жестока и има само едно оправдание — на европейски и световни първенства българките са най-хубавите момичета. Лишават се от много лакомства повече насила, отколкото доброволно, страдат от този най-полезен хранителен режим, който осигурява необходимите калории, премахва възможността за натрупване на мазнини, дава красиви фигури, без да уврежда здравето, но те лишава от удоволствието да посегнеш към това, което най-много ти се яде. А по правило ти се яде точно това, което не трябва, и понякога се изкушаваш и получаваш наказание, което не можеш да понасяш, а треньорката се безпокои, че не се вълнуваш от презрението й. Вълнуваш се от всичко и ако можеше от вълнение да се отслабва, всичко щеше да е наред…