Отклоних се по килограмовата война, защото тя ангажира съществена част от времето и силите на Нешка, но преди Ставангер тя трябваше да се срещне и с друг забравен в нейната зала проблем — бойкота. Беше патила от него, когато работеше с ансамбъла. Поводът — наказание за превишени килограми. Преживя го много тежко, въпреки че цялата история беше продължила само четири дни и тя, и момичетата от ансамбъла съжаляваха, знаеха вините си, опитваха се да не се връщат към този случай. Четири дни момичетата тренираха при Деспа Кателиева, Нешка — на другия край на залата с Валя Ганева. После бяха щастливи да я видят, че застава отново до тях и готови да изпълнят всичко, което Нешка Робева поиска.
Сега бойкотът беше глух и свиреп. Ежедневен и ежечасен. Не можеха да приемат, че е нужна повече работа, след като така блестящо са победили в Амстердам и Мюнхен. Бяха чули, че има такова заболяване — работомания. Тяхната треньорка явно е болна от тази опасна може би колкото мързела болест. Няма спиране, няма насита на работа. Та нали сама е казвала, че името й дошло от баба й, Робката. Викали и на всички в рода Робчета, защото, като не можела да се спре, баба й Мария Робката и на другите мира не давала… Е да, ама те не искат да са робчета. И Робката трябва да го разбере и да се спре. Плановете й са направо отвратителни. Невъзможни. Неизпълними.
Когато тръгнеш с такава нагласа към дните, естествено е работата ти да не върви. Нешка не може да понесе мисълта, че в по-голяма част от тренировките се влачат, не играят. Лили плаче всяка сутрин, като си гледа плана, като че вижда нещо съвсем неочаквано и ужасно. Другите не плачат. Поемат го с презрително безразличие и после я карат нея да стига до плач. Е, дотам не се стига, поне пред тях. Само това оставаше.
Разнебитена, изчерпана, уморена до припадък. Не може да спи. Казва — само чакам да съмне. И какво, като съмне? Нищо, по-леко ми е на светло. На лагера във Варна съм отишла за три дни да я видя и съм съвсем сериозно изплашена от това, което виждам.
Разказвам й как са се опитвали да накарат Илиана да отиде да се оплаче на председателя на ЦС на БСФС. Нешка малко се съживява, събужда се, излиза от апатията. Настройва се за няколко минути бойко. Той защо не си гледа работата! Обществени деятели! Вместо да помагат, ще ми разстройват момичетата точно пред отговорно състезание. И ако си мисли, че ще му се размине, лъже се…
После угасва и това припламване. Да правят каквото щат! Те не ме интересуват. И като си помисля колко съм се тормозела от това, че искат да ме спънат, да ми пречат. От наказанията. Нищо не е това, когато отборът ти хвърчи от възторг, готов да направи всичко за тебе. Истинската мъка е, когато вътре в твойта къща всичко се разпада. Не можеш да си представиш каква силна, каква непрекъсната носталгия изпитвам по ония дни, когато бяха деца. Ако мога да се върна в онова време. Какво не бих дала, за да се върна! Нека ме мразят онези жени, нека ме наказват, нека си съдийстват, както си искат. Само да мога да видя същата обич в очите на децата. Да ме обичат и да ми вярват. Друго не ми трябва. Ти знаеш ли — те не вярват, че е нужно действително да работят повече и че действително трябва да търсят нещо съвсем ново. Самовлюбени шампионки! Не могат да разберат, че така ще ги отвеят, че нищо няма да се види от тях. И им напомням за деветото място на Дерюгина в Мюнхен, и слушат, и все едно нищо. Защо не се опиташ да си поговориш с тях…
— Ще се опитам!
Не искам да й кажа, че вече съм говорила и наистина не вярват, че толкова трябва да се работи, че съм им казвала, че и на мене ми се вижда много, но практиката показва, че тя знае точно колко, защото те побеждават, когато я слушат. И пак стигаме до същото — да, но това е прекалено много.
След години щяха да стигнат до двойната на тази норма, сега им се струваше непоносимо, защото наистина не вярваха, че е необходимо.
Илиана твърди, че я боли реброто. Докторът я преглежда и казва, че нищо й няма. Нешка приема това като симулация и я гони от лагера. Момичето се настанява в съседния хотел, очаква да го повикат обратно и после се връща в София. Рентгеновата снимка показва пукнато ребро. Нешка се зарича никога повече да не обвинява никоя в симулация. Щом твърди, че я боли, ще трябва да приеме, че я боли и толкова. И удържа на това обещание, въпреки че понякога симулациите бяха очебийни. Нищо, казваше Нешка, по-добре да приема да ме излъжат, отколкото да преживея отново нощ като тази, когато разбрах за пукнатото ребро на Илиана.