Илиана заминава за София и след няколко дни точно Диляна, която има най-леката програма, напуска лагера. Родителите й са отседнали някъде до „Спортпалас“ и Диляна се прехвърля при тях с обяснението, че не може да понася тренировките. Всъщност бягството на Диляна трае от четвъртък до вторник — време, достатъчно за Нешка да си повтори поне триста пъти — колко бях права, като не исках дъщеря на треньорка да ми влиза в отбора. И още — сега семейството ме чака с готов списък от искания. Ще отида, ще им се помоля за Диляна, а те ще ми кажат — да, но… Дъщерята е вече капитал.
Това точно Нешка няма да приеме никога. Бунтува се, негодува. И какво?
Разбира се, няма никакво намерение да се пазари с когото и да било и е убедена, че дори да дойде самата Диляна, дори да се моли да се върне, няма да я приеме, няма да се съгласи. Диляна идва в залата във вторник, в седем сутринта, казва — извинявайте, другарско, и отива да тренира, като че нищо не се е случило. Нешка си я поема в тренировките с другите момичета, като че ли нищо не е било. Преглътнала е горчилката, обидата, забравила е категоричните си решения и — хайде, Дилянче…
Опитвам се да разбера защо. Та нали сама казваше, че няма земна сила, която да я накара да се заеме отново с тренировките на Диляна. Който веднъж те е предал, ще те предаде сто пъти. Да си я подготвя майка й, защото на нея й е много ясно, че точно сега ми е най-трудно и се настанява до „Спортпалас“, за да си нанесе удара, когато най ще заболи… Да си я тренира, да правят каквото си искат, да си й намери по-меки, по-леки, по-нежни тренировки… Нали сама казваше всичко това? Казвах! Яд ме беше и казвах всичко, каквото си мисля, всичко, което ми е накипяло. Едно е да го кажеш, друго — да го направиш. Как ще оставя Диляна! Такъв талант! Нямам право…
В Ставангер, на Третото европейско първенство — 27–31 октомври 1982 година, се състоя истинска битка между българския и съветския отбор. Видя се още на предварителните тренировки, че борбата ще е остра, оспорвана. Известният в миналото гимнастик Виктор Клименко се беше прехвърлил от спортната в художествената гимнастика. Старши треньор на националния отбор. Не, не беше само респектът от името. Клименко се беше постарал наистина да стегне редиците. Бяха поработили здраво. И нашите момичета разбраха още на тренировките това, което Нешка повтаряше цяла година — няма да минат през състезанието като парад на красотата. Ще трябва да воюват за всеки медал.
Воюваха и усещаха къде какво са пропуснали.
Ще дам и това класиране, за да стане картината по-ясна: Раленкова и Куткайте — абсолютни шампионки с 39,400, 3. Раева — 39,350, 4. Девина, 5. Игнатова, 6. Бошанска, 7. Белоглазова, 8. Мойжишова…; въже — Раленкова, Раева, Девина; обръч — Раленкова, Куткайте, Раева и Девина; бухалки — Куткайте, Раленкова, Раева и Девина; лента — Игнатова и Куткайте, Раева; ансамбли — 1. СССР, 2. НРБ, 3. ЧССР…
Настроението в нашия отбор е доста под нулата. Победа, разбира се, не може да се каже, че не е победа. Единайсет медала за НРБ, 8 за СССР. Не, въпросът не е само за медалите. Битката беше страшна. Никой вече не казваше — българките са отишли с пет години напред. Говореха за новото, което е донесъл Виктор Клименко в съветския отбор. Треньорки и съдийки се радваха, че отново има борба между две големи сили. Това дава надежда и на другите. Щом Клименко можа ла се доближи до българките, не е невъзможно да се опитат претендентки и от други страни, нали? Всички намират, че състезанието е било интересно. Обсъждат композициите на Робева. Много интересни, наситени с трудност, оригиналност, много стил, много сила, но българките вече не са така божествени и недостижими. Приземиха се малко в тази борба…
В нашия отбор никой нищо не казва. Анелия — и доволна, и недоволна от тази поделена титла. Илиана място не може да си намери за тези пет стотни, които я изпращат чак на трето място. Ако жребият… После се отказва да мисли за жребия. Имаше ли възможност през тази година така да изпревари другите, та да не става въпрос за пет стотни и жребий и за никакви колебания и спорове? Имаше. Не го направи.
След Мюнхен казваше — аз си изядох титлата. Сега нищо не казваше, но излизаше от кожата си от яд.