Изяждам си чорбата и стоя още малко, казва Нешка. Жените в кухнята му викат „майсторе, майсторе“. Усещам уважението и респекта към него и ми е приятно. За мене и досега това „майсторе“ си остава най-голямата титла. Майстор да си в нещо! Във всичко, което правиш. Не е важно каква ти е професията, а какво си ти в нея.
При нашия народ майсторството е било на особена почит. Много са ме вълнували в детството ми приказките за вграждането. Вграждат майсторите най-свидното — първо либе, вярна невеста. Каква жертва, за да е построеното и след векове свидетелство за ненадминат майсторлък. Кой е бил по̀ майстор! Въпрос на чест, на съществуване. Представяла съм си тържеството, с което Кольо Фичето е минавал пръв сам по моста и под моста, който е построил. И каква насмешка към мърлячите, към нескопосаните. Сега като че сме позабравили майсторлъка. Бързаме, бързаме, отчитаме количество, а майсторлъкът къде е. С какво да се гордеем, ако не с това, че сме направили нещо по-хубаво и най-хубаво…
Аз готвя по-хубаво от Стефан, но Нешка сигурно ти е разказвала за гозбите на баща й. Леля Анка като че чете мисли. Някога да ти е казвала, че готвя хубаво?
— Ама как, нали отивам няколко дни по-късно на състезанията и без твоята питка, без твоята баница не тръгвам. Нали знаеш, че Нешка все поръчва: питката, баницата на мама…
— Питката, баницата. Това ясно, а казвала ли ти е колко вкусно готвя?
— Казвала ми е, разбира се.
— И сигурно често ти говори колко много е обичала баща си…
Сигурно леля Анка очаква да кажа, че за това не е ставало дума. Нищо не казвам…
И как не свършва ни враждата, ни ревността. Казвала ми е Нешка, но не за манджите. Казвала е — как не се смири тази жена, как не прости, как не се обърна сърцето й. Измъчи всичките и най-много себе си. Двайсет години се грижеше за баща ми, както ми е трудно да си представя, че някой за някого може да се грижи. Такава съвършена всеотдайност. Мисля, че ако го беше обичала, нямаше да може да направи и половината от това, което правеше, но съм сигурна, че и той би предпочел половината от грижите за малко топлота…
— Знаеш ли, говорят тука хората, че в България имало няколко милионери и Нешка била една от тях… — Леля Анка задава въпроса уж между другото, но е много напрегната.
— Нека си говорят. Ти нали знаеш, че не е получила нито лев без труд. А не говорят ли случайно, че работи по четиринадесет часа на ден, че от десет години не е вземала отпуск. За десет години само три месеца, когато се роди Аглика, и после едни три дни…
— Абе знам си аз, че е така, ама защо ми е да ми казват всички глупости, които се говорят. Знаят, че съм й майка и искат да ме заболи…
Става ми смешно.
— Че защо ще те боли. Тези, които ти го казват, колко биха се радвали, ако децата им са милионери.
— Е да де, но става ли се милионер с честен труд. Не е възможно. Все трябва да си откраднал отнякъде. И после защо са му на човек толкова пари. Алчността за мене е едно от най-лошите заболявания.
— А какво ще кажеш, ако Нешка се разведе…
— Ако се налага, ще се разведе.
— Ами нали ще говорят хората?
— Нека си говорят. Никой не може да се бърка в такива неща. Никой не знае какво й е на една жена под нейния си покрив. Може ли, не може ли да се разбира с един мъж. Няма да я уважавам, ако се съобразява с хорските приказки…
— А ти защо не си се развела?
— Мойто е друго. Стефан беше болен и не беше виновен за болестта си. Трябваше да се грижа за него, не да се развеждам. Децата ми не биваше да растат като сираци. Бях готова на всичко, за да го спася. Това ми беше главната грижа. А и беше добър човек. А ти защо ме питаш? Щастлива ли е Нешка?
— Ами така. Исках да зная от какви хорски приказки се интересуваш, от какви не.
— Питах те щастлива ли е Нешка?
— Да, по особен начин.
— Защо го увърташ. Ако не е, защо не ми кажеш?
— Защото няма да е вярно. Тя наистина е щастлива по особен начин.
Леля Анка не настоява да й обяснявам какъв е този особен начин, по който може да е щастлива една жена. Какво може да му е особеното. Нещо помръква, после казва:
— Когато я видиш да е щастлива по обикновения начин, напиши ми два реда. Друго не искам. А сега лягай да спиш, че мина среднощ…
Отивам да спя крайно недоволна от себе си. Какво като е точно. Що за обяснение на една майка, която се тревожи. И защо поне не се постарах да й обясня какво все пак означава щастлива по особен начин. А и тя хубаво ми каза — напиши ми два реда. Как ми се иска веднага да мога да ги напиша. И как не мога.