Животът на Нешка много прилича на живота на селянина. Оран, сеитба, плевене, страх от градушки и суши, отглеждане и жътва. Както животът на селянина и нейният е разделен на сезони. Търсене на музика, на нови елементи — търсене на семената. После постановката — сеитбата. После отработването на детайлите. Борбата с плевелите и болестите по нивята ли е най-тежкото време на селянина? Борбата с рутината, нежеланието да се видят грешките ли е най-тежкото Нешкино време?
Понякога Илиана се сърди. И как пък вижда всяка дреболийка, ама и най-най-мъничката, и най-нищожната. И как пък веднъж не можа да премълчи. Играя блестящо, всички казват — божествено, а тя — кракът ти при шенето увисна. Увисна, вярно е, ама защо не вижда, че съм страхотна (както казват хората, не го казвам аз), ами „кракът ти увисна“!
Така е, вижда. И най-най-мъничката дреболия. Една от причините за успехите на българските гимнастички е и тази способност да вижда. Това е кошмарът на тренировките. Другите треньорки ще видят, че си изпуснала, че си нанизала обръча до лакътя, че лентата се е вързала. Нешка ще види всяко малко трепване, незабележимото нарушаване на рисунъка на лентата, лекото вибриране на обръча, някакво дребничко нарушение на линията при тилната везна, някаква несигурност при пируета.
Каква необятна широта при постановката на композициите и педантична прецизност при изработването на детайлите! Момичетата са във възторг от необикновената творческа фантазия, от необикновената творческа мощ. В дните, в които се запознават с бъдещите си композиции, са горди, че имат такава изключителна треньорка, развълнувани, че това точно е измислено за тях, възбудени от представата за срещата с публиката. Дойде ли ред на това — повтори, повтори, срещнат ли се с нейното нехаресване на това нейно прочуто в залата суперпрецизно око, идва времето на глухата съпротива. Божичко, какво иска тази жена, кога най-сетне ще бъде доволна! Претрепваш се да й се харесаш, дъх не ти остава и тя ти казва, че в един момент свободната ти ръка стояла като чужда. Ако иска точно да знае, в този момент ти цялата се чувстваш чужда на себе си. Разбира се, никой нищо не казва. Някои използват малката пауза, за да си поплачат, някои отиват в ъгъла и проверяват какво наистина прави свободната им ръка в този момент, за който става дума. А в това време Нешка вече вика на друго момиче — казах ли, че трябва да се чувстваш като дъга — всичко изтеглено до краен предел, направи го двайсет пъти… И Бианка тръгва да види как може да се почувства като дъга с надеждата, че като застане пред Нешка след тези двайсет пъти, ще чуе — а, ето това е, продължавай…
Това е в крайна сметка същинската част на дните им. Постановките завършват за около месец след победата. После идва времето на шлифоването, на корекциите, защото доста след като всичко е готово, все се прибавя по нещо, обогатява се, добива ново настроение.
Някога Илиана предложи една нова система, по която работят и досега, но колко много неща се промениха. Защо не опитаме да играем по две без грешка. Който ги изиграе, е свободен. Нещо като премия. Нешка реши да опита. Две без грешка. Най-често Илиана изиграва своите осем без грешка (четирите композиции по два пъти) и си отива. Тези, които остават в залата, понякога играят и по двайсет, и по трийсет пъти, за да стигнат до двете без грешка, и питат откъде го измисли това Илиана и защо ли й трябва да казва всичко, което й хрумне. После свикнаха. После видяха ползата от такава мобилизация. А Нешка вече виждаше опасностите, които крие новата система. Илиана внимава да не сгреши, но това не е Илиана. Другите се учат да внимават, за тях полезно, но трябва да се потърси противодействието, преди да се е стигнало до това да си каже, че Ани не е Ани, Лили не е Лили.
Трябваше да се промени изискването към понятието „без грешка“…
Когато в Мюнхен ги питаха за тайната на успеха, момичетата смятаха, че наистина на никого не бива да казват истинската тайна за техните две без грешка.
Когато протестираха преди Ставангер, че излишно много работят, то беше, защото двете без грешка бяха станали четири. По-късно станаха осем и още повече натежаха, но не се бунтуваха. При петнайсет без грешка избухна другият голям бунт, който в един момент на лагера във Велико Търново вече изглеждаше като тежка, непреодолима криза.