Но след победата в Белград предстоеше световно първенство в Страсбург. Оставаха пет месеца, а Нешка искаше да се насрочи конкурс за ансамбловите съчетания. Тук вече нямаше кой да я подкрепи. Всички се опълчиха срещу нея. И аз.
Не, не защото се класираха на второ място в Белград — и първи да бяхме, пак щях да поискам този конкурс. Истината е, че отдавна вече не ми харесва българският ансамбъл. Въртим се все около едно и също, другите ни изпреварват. Крепим се още на стар авторитет, но дълго няма да е. Ще ни спада ансамбълът. Имам вече виждане за друг род композиция, искам да си защитя идеите. И какво повтарят всички, че искам да изместя и Златка, че на мене нищо ми не стига. Освен всичко друго искам българският отбор да бъде единен, да нямам противопоставяне на ансамбъл и индивидуални изпълнителки. И в крайна сметка никой не е казал, че ще спечеля конкурса. Златка има опитни състезателки, аз имам момиченца, които не са играли в ансамбъл.
Смятах, че не й трябва такава беля. Ако тези деца нещо сбъркат, ако станат втори, всички ще си спомнят победите и само победите на Златка и никой няма да й прости, все едно какво е направила с индивидуалните състезателки. А освен това, що за лудост е да иска конкурс. Забрави ли, че вече имаше такъв конкурс.
Каза преди години, че иска конкурс за ансамбъл и се яви срещу композицията на треньорки и състезателки от три дружества. Трябваше да изиграят по три пъти. След третия път — ансамбълът на Нешка явно по-добър. Я още веднъж, я още веднъж. Така до осмия път, като се надяваха, че момичетата й ще се объркат и сгрешат, но грешаха другите. Накрая след някакво заседание, в което беше, разбира се, една срещу всички, решиха, че ще приемат другия ансамбъл, защото не харесват музиката на Нешкиния. Музиката беше от Гершуин, на сборния отбор — от Красимир Тасков, пианиста на отбора. После Нешка видя в този ансамбъл много от елементите на своя, но и не мислеше да протестира. Казваше с ирония и тъга — все пак конкурсът не беше излишен…
Не, нищо не е забравила. Има идея и не може да се откаже от нея. Ще видиш какъв ансамбъл! Златка Пърлева не се съгласи на конкурс, оттегли се и остави Нешка да си прави и ансамбъла. И тръгна към тази композиция „Пролетно надпреварване“ с толкова радост, като че дълго е била без работа и сега не може да си навакса безделието. Това, след като беше подготвяла по две композиции на всеки уред на своите гимнастички. Това, след като не можеше да се види пролука в тези нейни пренаситени с работа и напрежение дни. Деспа Кателиева, Райна Афионлиева и Стела Милушева й помагат за отработването на детайлите, а тя чака с нетърпение страсбургските дни, очаква изненадата у своите колежки. Кой може да си представи, че е работила по две програми и ще се яви със съвършено нови композиции, а на всичко отгоре и с такъв ансамбъл. Е, разбира се, това радостно очакване на състезанието си е съпроводено и с „време не ми достига“, и с вечния въпрос — ами ако се провалим?
Този път Нешка ще се провали! — това е в атмосферата на тази амбициозна, нервна, напрегната, възбудена женска общност преди всяко състезание. Този път ще се провали! По всичко личи. Не може да не се провали! Това е казано и неказано. Точно, ясно и с недомлъвки. С надежда и страх. Ако може Нешка да се провали, а момичетата да побеждават! Да, но не може, затова знае ли човек какво иска. Все едно, докато се уточни какво искат, те знаят едно — този път вече тя ще се провали. После са забравили, после се радват, после са горди. Преди състезанието сноват нервно нагоре-надолу по чуждия град.
— Ще се провалим — казва в тези дни и Нешка. — Съдийките вече не могат да понасят българските победи. Омръзнахме на всички. Е, сега ще се обединят. Базата се вдигна ненормално много. Никой не държи сметка за разлика в трудност, в риск, в изпълнение. Масово се вдигат десетки. Все едно какво играеш.
— Разликата ти пак е толкова голяма, че не могат да не се съобразят.
— Да, твоята приятелка много добре ти обясни с какво се съобразяват.
Моята приятелка е една съдийка от Югославия. Много си я обичам наистина, всички много я уважават и е една от най-стабилните съдийки през всички тези години, но след Ставангер ми говореше колко й е мъчно за Даниела Бошанска. Знаеш ли, вашите са съвършенство, но на мене ми е на сърцето Даниела. Колко е смела, боже колко е смела тази Бошанска! Ти виждаш — непрекъснато е на границата на провала.
Обяснявам й на моята приятелка, че не я разбирам. Да вземем всяко съчетание на Бошанска и да го сравним с композициите на нашите момичета. С Лили например. Тогава тя беше пета. Нека видим какво прави Даниела и какво Лили. В композициите на Лили има два пъти повече трудност и риск, отколкото при Бошанска (три пъти по отношение на други именити претендентки и в това отношение Бранка е права, като говори, че е смела чехословашката прима). Защо се добива такова впечатление? Лили играе блестящо, хваща всички изхвърляния в движение, в игра под уреда, след пируети, тилни везни, серия скокове, хваща ги точно, без усилия, като че падат, привлечени от магнит, въпреки че момичето се движи по целия терен непрекъснато, променя посоката, насища времето и пространството с три пъти повече движение. Бошанска изхвърля уредите толкова високо, колкото и Лили (два пъти по-малко обаче), но уредът не иска да падне в ръцете й, а хвърчи малко извън терена, Бошанска тича и го улавя на самата черта. После точно, после пак тича и публиката я аплодира, защото не иска да греши. Защото в крайна сметка освен българките това е единственото момиче, което си разрешава риска. И аз я харесвам повече от другите, но не повече от нашите. Не, повярвайте ми, не защото са си наши, макар че не е без значение. И въпреки това мисля, че ако Даниела има предимства, ще ги призная. И не мога да се примиря с това, че така, както тича до критичната граница, ако успее във всички случаи да хване уредите, това ще й се зачете като предимство пред прецизната техника на нашите гимнастички, пред двойно по-наситената им програма и пред факта, че те в крайна сметка имат композиции, завършено гимнастическо произведение, което другите гимнастички и досега нямат, въпреки че във всички страни упорито го търсят.