И на нашите треньорки им дойде моментът. Нешка Робева! Голяма работа! Ето, като върви, накъдето си иска, и никого не слуша! Трудност, и риск, и виртуозност! Много важно! Хората си карат според правилника: осем — осем, не двайсет и осем. Осем, ама точно изиграни трудни елемента. Точно трудни. Точно по правилника. Не свърхтрудни, дето само като ги гледаш, сърцето ти слиза в петите. Ами да, какво е това — нашите гимнастични като играят, дъх не можеш да си поемеш от напрежение.
Вървят, и говорят, и ръкомахат. И тази музика! Кой не й каза, че музиката на ансамбъла не е хубава. Никой не я харесва… Абе никого не слуша, това е! Ето сега какво стана…
Вървим към автобусите, които ни превозват от хотела до залата и обратно. Нешка я няма в този поток. Няма я и в автобуса. Сигурно е взела такси. Добре, че я няма. Дано не е чула. И да беше чула, нямаше да им обяснява, че и лекичко, и лесничко, и чистичко да играят нашите гимнастички ще ги пометат и Бошанска, и Хайди Краузе, и коя ли не от ГДР, от Испания, от КНДР. Не, няма нищо да обяснява. Дано не е чула…
В хотела е, в стаята, жълта-зелена. Всичко е чула. Чака да заключим вратата. Не иска никого да вижда. Не иска нищо повече да слуша.
— Виждаш ли какво ще стане с мене, когато загубим. Представях си го почти така, само не знаех, че дори няма да изчакат да свърши състезанието, че още след първия ден ще започнат. Виждаш ли, вчерашните победи нямат никаква стойност. И колко злоба! И никаква милост! Знаеш ли, в първите години, когато ми пречеха за всяко нещо и животът ми беше повече от забрани, често сънувах един сън — някоя ме дърпа за косите. Сега се усетих точно така — не на сън, а наяве, като че ме дърпаха за косите…
След победата един френски журналист писа, че Раленкова прилича на древногръцка жрица, Георгиева и Игнатова — щастливи, засмени, а българската треньорка е с лице на пребито куче. Не можех да го понасям този френски журналист. Как ще пише такива неща! Как може! Емил Манджаров ми донесе снимките от Страсбург и аз видях — действително лицето й беше като на пребито куче.
След победата, когато трябваше да се награждава ансамбълът, я търсиха навсякъде из залата. Цялата наша група беше мобилизирана да я намери. Никой не можеше да се сети да влезе в съблекалнята, където се беше свила на една пейка и заспала.
След победата френските журналисти писаха: „Когато българките се коронясваха…“, „Когато българките запалиха огньовете…“, „Български триумф…“, „Страсбург е в краката на Анелия Раленкова…“, „Блестящата Георгиева…“, „Фантастичната Игнатова…“, „Уредите в ръцете на българската шесторка оживяваха, те като че бяха продължение на движещите се тела…“, „Невероятните българки…“, „Прекрасни бяха балканджийките на Нешка Робева…“
След победата Нешка разбра, че по време на състезанието вече са я детронирали. Председателката на федерацията наредила на Райна Афионлиева тя да извежда Раленкова. Райна не можеше да приеме такова нещо. И правилно. Това оставаше.
След победата разгневените жени отново й простиха всичко.
След победата един български публицист писа: „Ние всички ви се радваме. Защо не се усмихнете, другарко Робева? …“
След победата Нешка Робева стана герой на социалистическия труд и беше наистина много щастлива.
Не можеш да събереш толкова много жени в една зала и да няма ревност, злоба, завист, интриги. Не е възможно, прекалено хубаво е, за да е възможно! И как нищо от това няма право да се появи на повърхността, когато Нешка е в залата — казва Георги Дюлгеров, режисьорът, който направи два прекрасни документални, а сега прави и игрален филм точно в тази зала, така че много нещо вижда, като дублира работния ден на Нешка. Какъв респект носи тази жена!
Бях против нахлуването на толкова много жени в залата. Бях против да идват и тези, които са й тровили дните довчера. Не им вярвах. Тя казваше — така трябва. Така е най-добре.
Това, че съм против, няма никакво значение. Тя наистина не слуша никого. Дойде, разкаже какво е било през деня, за да й олекне, но наистина си прави точно това, което си е наумила. В някои от случаите бях права, в повечето — тя, затова наистина си струваше да напълни залата. И да отговори на един въпрос, който с право вълнува младите треньорки, а и не само младите. Какви са шансовете им, щом я има Нешка Робева и щом е толкова силна, че в света няма кой да я изпревари вече толкова години. Щом е поела и индивидуалното, и ансамбловото. Възможностите са да й помагат, да гледат едновременно с това ежедневно, ежечасно как се правят световни шампионки и която може, да се научи. Няма тайни. Всичко става пред всички.