Преди няколко вечери Нешка дойде вкъщи пребледняла, смълчана. Друг път говори, говори, разказва какво е било в залата, коя какво е направила, от някои доволна, от други не. Ту изненадана, ту разсърдена, ту възторжена. Никога безразлична. Сега мълчи. Изтърсва ми цял куп бележници. Виждам между тях и прочутите зелена и синя тетрадка, които ми обещава отдавна. Треньорските дневници. Всъщност през няколко страници се зарича да са само треньорски, но са си чисто човешки. Нали треньорката е и жена. Другите бележници са лекции за семинари. От тях почти става учебник по художествена гимнастика. Всъщност те са истински треньорските. Не разбирам защо е толкова тържествена и защо цялата вечер мълчи. Чак когато си тръгва, едва на вратата казва:
— Много те моля, не намразвай никого. Прочети и забрави. Не може да се живее, ако всичко се помни. Бях ги забравила, а от няколко дни ги разгръщам, препрочитам и ми става страшно. Нека да останат при тебе. Прочети ги, но още веднъж те моля: не намразвай никого. Много ти личи. Това са все пак стари работи…
Не са чак толкова стари и някои от тези стари работи се повтарят и сега с пълна сила. Но Нешка напразно се страхува, че като прочета нейните дневници, ще намразя някого. Аз също си имам свои бележници. Тройно повече. Нали това ми е работата. Тя си е отбелязвала само онези моменти, когато е стигала до дъното на отчаянието. При мене звездните мигове са повече.
Вече няколко пъти се връщам на една страничка от нейния дневник — 3 август 1985 година. „Не мога да спя. Цяла нощ се взирам в луната и тя в мене. Имам чувството, че умирам. Така сама. Така неочаквано. Така страшно. Сутринта няма вода. В залата взимам студен душ и въпреки това имам чувството, че дори в мислите си пелтеча. След това започвам да се настройвам. Зареждам се с енергия (не зная откъде), зареждам се и се презареждам. Тегля ги. Викам. Окуражавам. Накрая ставам от масата. Срещу мене е огледалото. Мъчно ми е за тази жена — изпита, жълта, със сенки под очите. Лицето напрегнато. По-добре да не се оглеждам. И все пак не си ли отива така безсмислено животът ми. Тъжно ми е…“
Няколко страници след това — 19 август: „Лили отново си тръгна. След вчерашното безобразно контролно. Докога? Докога? Крещя, викам, останах без хора. Тя си играе с мен. С нас. А ако си отиде наистина? Толкова често си тръгва, че вече не проумявам. Всеки път си мисля, че тя наистина си отива, а тя все се връща. А днес? Вече не вярвам, че това може да е сериозно и може би точно сега наистина… Не, пак се върна!!!“
26 август: „Днес се опитах да променя тренировката на Лили. Тя ми се озъби. Естествено и аз. Взе си багажа и за кой ли път си тръгна. Болеше ме главата. Сърцето ми нещо не беше в ред. Обхвана ме някаква апатия. Тича Лушка — ела да поговориш с Лили. За какво? Ела, моля ти се, тя си заминава. Да заминава. Ще се провалим. Да се провалим! Лушка избяга, а Лили чака удобен момент в коридора. Върна се. Не чувствам нищо. И яд дори. Боли ме главата и сърцето нещо прескача…“
Хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Това е след победите в Амстердам, Мюнхен, Ставангер, Белград, Страсбург, Виена… Преди победата във Валядолид. Това е от дневника на треньорката номер едно в света. На прославената Нешка Робева, която се движи през шпалир от журналисти, фоторепортери, под зоркото око на телевизионните камери, където и да отиде по света. Това са странички от дневника на забележителната жена, която респектира не само с необикновения си творчески заряд, не само с това, че пет пъти промени представите за своя спорт, а и с изключителните си човешки качества. Година след това, когато се връщаше от Токио с новата си съкрушителна победа в турнира за Световната купа, в едно интервю с Кеворк Кеворкян на въпроса, от какво се страхува, каза ясно, категорично, убедено:
— От нищо не се страхувам.
— Не ви ли се струва, че се движите непрекъснато по ръба на пропастта?
— Би могло да се каже…
И беше искрена. Както е искрена в онези страшни страници от дневника си. Разликата е в това, че Кеворкян прави своите интервюта непосредствено след победата, а дневниците се пишат в трудните месеци преди състезанието.
Когато й казвам на леля Анка, че дъщеря й е щастлива по особен начин, имам предвид това непрекъснато движение по ръба на пропастта, това слизане в преизподнята на отчаянието и изкачване във висините на възторга.
Всяка година по два пъти — на турнирите „София“ и на в. „Студентска трибуна“, нашата публика вижда на официално състезание най-силните гимнастички в света. И идва един момент, в който препълнената зала се изправя на крака, за да приветства носителката на приза „Жулиета Шишманова“. Все една и съща — Нешка Робева. Носителка на всички призове за най-добър треньор по света. Стават хората и в продължение на пет минути горещо я аплодират. Това е израз на благодарността към победите, израз на обичта. Е, между тези хиляди, които аплодират, има тук-там и хора, които завиждат. Те не знаят, че идват моменти, когато тази жена не може да диша от умора, моменти, в които й е жал за това, което вижда в огледалото. Те ужасно завиждат на славата, на популярността. И може би затова после измислят какво ли не.