Нешка се старае да изолира Лили, та да не разбере. Лили се старае Нешка да не забележи, че вече знае. И улисана в тези грижи, не може и да си представи, че такова нещо е възможно. Комисията се събира, отново увеличава оценката на Галина Белоглазова. Този път се намесва и президентът на Международната федерация по гимнастика Юрий Титов. Две шампионки.
Анелия Раленкова взема на другия ден още три златни и един бронзов — на лентата, като че решена да покаже, че е абсолютна европейска шампионка, все едно колко пъти ще се събират комисиите. Блестящи са и Диляна Георгиева, и Лили Игнатова. Нешка се държи, както обикновено се държи на всяко състезание — бойка, мобилизирана като катапулта, от който трябва да се изстреля зарядът, като гранитна скала, която ще приеме пристъпите на бурята и ще ги оттласне, за да запази децата си, за да им даде сила и воля. После, когато всичко е приключило, ще си спомни колко не може да прости на съдийките. Онова нейно избухване в момента след третото заседание е потушено в нея самата, докато извежда и посреща гимнастичките си. Трябват сили и за малките, и за големите. Ансамбълът отново печели всеобщо признание.
После, когато се вижда колко голяма е победата, ще я чуят да пее: „Ако умрам, ил загинам, нема да ме жалите…“
Никой не забелязва колко фалшиво пее Нешка. В този момент, в тази препълнена с народ стая мнозина я чуват за пръв път да пее.
Беше победила всичко. Недоверието, страха, грубата сила. Беше изтощена до краен предел, но щастлива. Цялата българска група — единна, бойка, радостна. Не, в този момент Нешка не се чувстваше сама сред своите и това я караше да се отпусне, да пее. Не можеше в такъв момент да заспи в съблекалнята, както в Страсбург…
2 септември 1985 година. Уморените коне ги убиват. Какво правят с уморените треньори? Сигурно ги изхвърлят. Но след като се провалят. Не преди това…
Това ли е дъното на отчаянието? Не; нормална предстартова треска. Наближава световното първенство във Валядолид…
Георги Дюлгеров ни е извикал в киностудията да видим филма му „За Нешка Робева и нейните момичета“, преди да го пуснат по екраните. По-късно този филм ще получи и „Златният ритон“, и голямата награда на един международен фестивал в Палермо, но сега режисьорът е само нерви и очакване. И едва ли е очаквал чак такъв ефект — всички плачат…
— Защо плачещ, Неше?
— А ти защо?
— Мъчно ми е за тебе.
— А ти защо си мислиш, че на мене не може да ми е мъчно за мене?
Ани си плаче по нейния си начин. Въобще не си личи, ако не се вгледаш по-внимателно.
— Защо плачеш, Ани?
— Видях я как ме гледа, докато играя. Божичко, как ме гледа! Знаете ли, никоя от нас не задава този въпрос — коя най-много обича Нешка, но той си съществува непрекъснато… Във всяка от нас. Идиотски въпрос. Понякога много ме е яд, че го чувам и в себе си, но какво да се прави. Винаги съм знаела, че играе заедно с мене на всяко състезание. Точно това ми дава необикновени сили. Никой никога не ми го е казвал, но съм сигурна, че е така. Сигурно и другите чувстват нещо такова. Тази деликатна тема не се разисква. Сега го видях на филма. Как ни гледа. Всичките. И мене! Разбрах, че всички ни обича и е глупаво това — коя повече. И все пак коя повече?
Имало е моменти, когато ми се е струвало, че не иска да ме разбере. Колко плаках за тази топка, която се подготвяше за Страсбург. По танго! Пет композиции бях играла и всички си ги обичах, а тази сега не мога да понасям. Плача, а тя се прави, че не забелязва и от това повече намразвам топката. Дойде ли ред да я играя, сълзите ми рукват. Казвам си — трябва да забележи най-сетне. Как ще я играя, как хората ще я харесат, като на мене ми е толкова тежко. Нищо. Не зная кога я обикнах, кога реших че по-добра топка никога не съм имала, кога почувствах всеки жест, всяко движение, което Нешка изискваше от мене. Започнах все по-често да чувам — добре, Ани. И вече не можех да си представя, че след Страсбург ще я смени отново.