Спомням си как се ядоса, когато преди турнира за Световната купа в Белград попитах — ама аз на тази музика ли ще играя? (В спомените на Нешка този въпрос звучи така — ама вие да не мислите, че аз ще играя на тази кръчмарска музика! Понякога нещата наистина изглеждат много различно от двете страни. Понякога и времето прави някои уж неуловими, а много съществени корекции). Беше избрала музика от „Горещ вятър“ и си казвам — понеже е в Белград, понеже югославяните били луди по своя „Горещ вятър“, та точно на мене тази кръчмарска музика! Нешка само пребледня и каза — точно на тази музика ще играеш. Случвало се е друг път някоя от нас да изкаже съмнения за музиката. Тя казва — добре, слушай я, ако искаш нещо друго, ела кажи след три дни! И обикновено след няколко прослушвания разбираш, че точно това е за тебе и за това, което си е намислила, и го обикваш. Понякога отведнъж, понякога ти трябва време, за да го приемеш. Веднъж дори се отказа от това, което ми беше намерила, и прие моето предложение. А сега това студено — точно на тази музика ще играеш! Колко нещастна бях тогава.
После с удоволствие си играех по „Горещ вятър“ и наистина публиката така се зарадва, а това никак не е без значение в нашия спорт. Беше ми мъчно, че толкова за кратко… И все пак коя наистина най-много обича Нешка?
Ани попита само веднъж. Илиана продължава да се интересува живо от този въпрос, въпреки че не пропуска да подчертае, че това никак, ама съвсем никак не я интересува, защото самата Нешка не я интересува. А и защо, когато тя хич и не иска да знае какво й е на Илиана. Все пак аз съм й първата състезателка и би могла поне мъничко да се позаинтересува! (Илиана все забравя, че не е първата и когато й напомня за Валя, казва — да де, искам да кажа първата шампионка.) Разбира се, къде ще ти намери време Нешка да пита какво й е на Илиана. Тя си гледа само сегашните момичета, само работата си, само прочутите си тренировъчни планове, само бъдещите победи. Къде време, какво я е грижа за мене. И понеже на сто места Илиана говори колко й е все едно какво мисли Нешка за нея и поне петдесет от тези жени тичат веднага да го кажат на Нешка, тя се затваря все повече.
— Другарко, можете ли да си представите, аз съм отрицателният пример в залата на Нешка Робева.
— Защо мислиш така?
— Ами вчера казала на едно от малките момичета — хайде, не се преструвай като Илиана.
— Виждаш ли, вчера го казала и ти още вчера го знаеш, и те е яд. А ти като ходиш и непрекъснато говориш колко не те интересува и като идват постоянно да й казват, сигурно също не е приятно. Хайде помълчи поне шест месеца, не се занимавай с глупости…
Да де, то е лесно да се каже, но може ли тя, първата, точно Илиана, да бъде забравена и цялото внимание към някакви си момичета.
Всъщност, ако трябва да се търси как да е доволна Илиана, то ще е само едно — да я третират не като първата, а като единствената. Нешка искаше Илиана да дойде в залата при нея като треньорка. Илиана не можеше да понесе да е една от другите. Да понесе този режим вече като треньорка. Отдели се, взе малки момичета от Йорданка Такова, която както някога Златка Бончева дава на другите чудесно подбрани групички. Работи добре Илиана. Нешка го казва във всички интервюта, когато я питат за младите. Не й го казва на нея. Не е вярно, уточнява Нешка, казвала съм й го. Не й го казвам непрекъснато.
Някога, когато дойдеше време за състезанието, Илиана искаше Нешка да й каже, че я обича. Много! Иначе не може крачка да направи. Да я обича и да й вярва. Илиана единствена от всичките й състезателки така властно си искаше това признание. Другите нямат дързостта да питат. Илиана настояваше да й се каже. Тя не питаше. Знаеше, искаше да го чуе…
Илиана работеше на две крачки от Нешка в същата зала, а преди Белград Нешка трябваше да чуе по радио София едно интервю:
— Може ли нещо да ви върне отново към тренировките, към състезанията?
Можеше само Нешка, но преди два месеца, сега нищо.
Е, разбира се, един разговор на другия ден я върна към отслабването, към тренировките, към състезанието, на което Илиана беше за последен път голямата, блестящата гимнастичка. Защо сама не е казала преди два месеца? Това Нешка ще го каже — трябваш ли й, не й ли трябваш.
Припомням й на Нешка в тези дни, когато се надява, че ще дойде Анелия и ще попита — трябвам ли на отбора? Ако трябвам, оставам. Ани имаше вече един рекорд в този спорт — гимнастичката с най-много медали от световни и европейски първенства. Какво й струва сега, след цялото признание, което е получила, след като стана и герой на социалистическия труд да дойде и да каже на треньорката си — ако съм нужна…