Страшно е това очакване. Хубаво е, когато се връщаш с победата, когато те посрещат така възторжено, но месецът преди състезанието е кошмар. На всичко отгоре жребият на Лили отново е отвратителен. Действително отвратителен…
Една година по-късно, след като Лили сама беше дошла да каже — ако трябвам на отбора, оставам, след като беше минала през страшните петнайсет без грешка, в навечерието на европейското първенство беше казала отново — вие много добре знаете, че ще се проваля и затова се съгласихте да се върна, за да видите как ще се проваля! И Нешка отново идва нещастна до немай-къде да пита — можеш ли да си представиш какво ми каза Лиленцето днес?
Припомням й, че точно същото й е казала миналата година, в същия период. Искам да я успокоя, но какво успокоение е това. Расте й момичето. Минала е още една цяла година, всички казват, че такава гимнастичка не е имало. А не поумнява. Пак говори същите глупости.
На световното първенство във Валядолид — абсолютна шампионка Диляна Георгиева, втора Лили Игнатова, трета Бианка Панова, шампионки и ансамблистките на България. Испанските вестници пишеха, че българките показват гимнастика от двехилядната година, че на двете страшилища — Георгиева и Игнатова, може да се противопостави само Панова…
Испанската публика сама по себе си е едно интересно зрелище. Французите отделят точно всеки елемент, оценяват всеки жест. Испанците викат, скачат, плачат, от време на време се чува „Ооо!“. Не, не може да се опише една такава зала — толкова възторжена, толкова екзалтирана, толкова темпераментна. Имах чувството, че още ден да беше продължило състезанието, вече щяха да го съпровождат с мълчание. Толкова бяха изчерпали и възторг, и сили да го покажат. Толкова много им дойдоха българските победи. Прекалено беше наистина това превъзходство. Само на нас не ни беше прекалено.
Омръзнахме на всички с победите си, казва Нешка, Не, не е поза. Казва го загрижено. Казва го със страх. Все по-студени стават колежките й от цял свят. В Амстердам й се радваха. Това е съвсем ново, невиждано, то дава нови хоризонти на спорта им. В Мюнхен й се възхищаваха. Как води още едно момиче, една дебютантка, и тя става абсолютна световна шампионка. В Страсбург бяха стреснати. Учудени и вече стреснати. И още една дебютантка, и тя абсолютна световна, и такъв невероятен ансамбъл. Във Виена се съпротивляваха. Във Валядолид се предадоха без бой и се надигнаха. И се отдръпнаха с една понятна, но неприятна студенина.
Някога Мариане Кристиянсен, треньорката на ансамбъла на ФРГ, казваше, че гледа на композицията на Нешка, както вярващият в храма гледа на бога. Мария Чижкова спореше в началото с Иванка Чакърова, която вдигаше трибуни да отрича всичко, което е направила Нешка. Казваше й, че е смешна. Или не иска, или не може да види какво е направила Робева — и в двата случая е смешна. Полската треньорка Ванда Левандовска повтаряше на всяко състезание — великолепно, изключително. Ала Свирски питаше как така успява във всичко Робева — и в композициите си, и във възпитанието на волята… Сега всички мълчаха. Много, извънредно много беше това, което е направила. Някога имаха някаква надежда. Изпреварила, добре, другия път — друга, а Нешка показваше на всяко ново състезание, че няма друга. Всички мълчаха, само Ливия Меделонски, треньорката от ФРГ, продължаваше да твърди, че Нешка е гений.
Само югославската треньорка Ясна Радославлевич се радва като дете на победите на Нешка — изключително, страшна е… Велика е. Господ й давал, давал, па забравил да спре. Да е жива и здрава! Идвам на всяко състезание с една мисъл — а сега какво още ще покаже Нешка. Е, разбира се, молим се да не изпущи нищо Милена, да играе добре. Всички ние повтаряме по нещо от това, което е показала Нешка на миналото състезание. Всичко никоя не може и да повтори. Нешкините момичета играят друга гимнастика…
Върна се Нешка от турнир в Япония и я питам все така ли са екзалтирани японците, все така ли обичат красотата, все така ли чакат нашите момичета да се оттече потокът, та да излязат от залата.
Все така. И повече. Вече познават момичетата, очакват новото, аплодират ги горещо и плачат децата от възторг, и ни съпровождат с коли, с велосипеди до хотела, и едва си пробиваме път… Само Камо се е променила. Нали знаеш, навсякъде след продукцията дават банкет и всяка вечер разказваше в различни градове едно и също: как през 1969 година ми е казала какво точно да правя и как съм я послушала, затова съм станала такава треньорка. На японците им беше неудобно, на господин Цурута най-много…
Господин Цурута е организаторът на този турнир и е естествено да се притесни. Накрая й купил някакво глинено гърне за 10 хиляди йени. Нешка винаги се притеснява, когато се пръскат пари за нея. Не знае къде да го сложи. Ще пристигне Цурута на световното първенство, ще го покани на гости и все пак трябва да си види подаръка. Където и да го сложи, все ще й напомня за Камо, която е загубила всякакво чувство за мярка. Вероятно през 1969 година е говорила нещо с Жулиета, но няма значение. Нешка съжаляваше, защото същата тази Камо я обичаше и много й се възхищаваше, и сватбеното си кимоно й подари, което тук се смята за изключителен жест. И ето че и Камо не издържа.