На всичкото отгоре и Ямазаки, която сега рекламира пудра и червило по японската телевизия само защото някога е била най-добрата състезателка (както Регина Вебер във ФРГ), твърдяла много авторитетно, че българките държат повече на успехите си в състезанието, отколкото на учението. Ще го казва тя, дето се е изучила да се черви и пудри пред телевизионната камера!
Казвам й на Нешка — нищо, затова пък техният президент Накасоне каза, че познава България от състезателките по художествена гимнастика, от Мануела Малеева и от Детския радиохор…
Колко омръзнахме с победите си, казва Нешка, но не иска и да си помисли за поражение.
И точно сега, когато подготвя отбора за европейското първенство във Флоренция, се носи „мълвата“ — Нешка ще се провали, този път непременно ще се провали, самата Нешка упорито се държи на ръба на пропастта и не иска да се предаде.
„Да се протоколира, че съм против това Нешка Робева да подготвя за Флоренция Лили Игнатова“… Божичко, как са ми омръзнали с фасоните си. Какво като се протоколира! Защо не ме оставят да работя, без да ме поучават непрекъснато, без да си протоколират премъдрите мисли? Да не работи с Ганева, с Карнич, с Раленкова, с Раева, с Игнатова… С кого искат да работя? И защо си мислят, че все още могат да ми забраняват, да ме предупреждават. Или може би не все още, а точно сега…
Да, именно, точно сега във въздуха се носи някаква особена възбуда. Идва годината на провала. Това така упорито се насаждаше, че дори след победата някои журналисти пишеха — е, разбира се, все някога ще стигнем и до загуба…
Един колега, който винаги много се е старал да помогне на този спорт, отправяше дори нещо като апел — да не съдим строго треньорката. Все някога ще загуби, но да си спомним колко дълго е побеждавала.
Никога не е било по-тежко.
Лили прибавя още и още към това, което миналата година ни се струваше връх. Прибавя и трудност, и риск, и виртуозност, и нова женска сила. Все повече хваща уредите извън полезрението, зад гърба, над главата, някъде ниско до земята. И много трудно, и много рисковано, и много ефектно. Вече изпитва удоволствието от това да е наистина връх. Само че Лили си е Лили. Променливо настроение. Не знаеш кога как ще се събуди.
Нешка отдавна се пита с интерес и тревога — а какво ще стане, когато и Лили се влюби, как ще се промени? Ето че и Лили се влюби. Нищо особено не стана. Понякога по-радостна, понякога по-тъжна и най-често дръпната. Знаех си аз, че няма да е като другите — да се захласне, та да се отнесе. Няма да му е леко на това момче…
Все пак промяна имаше. Усещаше се в играта й. Не беше вече онова момиченце, което трябва да сбърчи вежди, за да покаже, че ще му е мъчно, ако го напуснат. Лили не беше вече дете. До миналата година от време на време детското избиваше и в играта, пробуждаше се момичето, загатваше се жената. Но всичко още като копнеж, като предусещане за идващото. Сега виждахме сила и категоричност, и увереност. Едно е да очакваш да те обичат, друго — да те обичат. И да обичаш.
Нешка като ревнива майка все нещо харесва, нещо не харесва в момчетата, които кръжат около залата. Сега е горда. Добър е изборът на тази малка глезла.
Бианка вече се чувства прима и дава някои тревожни признаци на това ново самочувствие. Защо, когато тренира до Лили? Вярно, пълно с качества е това дете и характерът му е по-шампионски. Тренира сериозно, без фасони, без уговорки, без да критикува непрекъснато невъзможността на плановете. Тренира, както тренираше Анелия. И все пак не вижда ли каква гимнастика играе Лили, а освен това няма ли никакво чувство за йерархия. Та Игнатова беше шампионка, когато още никой не подозираше, че съществува някаква Бианка. Не, тези от шампионската порода, ако признават някаква йерархия, то е дотолкова, доколкото всички трябва да видят, че по чудо от тях няма. Може би за всичко това помогна и фактът, че точно Бианка е гимнастичката, която най-безпрепятствено е вървяла нагоре. Нея Нешка я показа едва когато всички щяха да ахнат. И ахнаха. Имаше време да я задържи до този момент, защото имаше четири много силни пред Бианка.