Абсолютни европейски шампионки — Лили Игнатова и Бианка Панова и ансамблистките на България. И златото в шампионата на уредите. И какво повече. Осем златни медала.
До втория турнир за Световната купа в Токио няма и два месеца, а Нешка не може да си представи, че ще заведе двете си шампионки със съвсем същата програма. Няма много време за пълна промяна, но все пак може да се направи нещо. Лентата, която се е играла в съпровод с цигулково изпълнение, минава на тъпан. Някои елементи, които не са успели да включат за Флоренция, идват на помощ за обогатяване на композициите.
Трескава работа, няма никакво време, а Лили пак нещо се разкисва.
— Хайде, Лили, остават още тринайсет дни, само тринайсет. Ще трябва да издържиш.
— Като са ми заброили дните, като че искат час по-скоро да се отърват от мене. На какво прилича това! Остават ти трийсет, остават ти двайсет, а сега пък тринайсет. Не, това направо не може да се понесе.
Нешка се прави, че не забелязва колко се е разкиснала Игнатова. Колежката, която извика тези „тринайсет дни“, не е искала да я засегне. Напротив, да я успокои. Но в този период нищо не може да успокои Лилето. Спомням си във Велико Търново на другата сутрин след контролното пред препълнена зала, когато Лили игра блестящо, как дойде с огромно желание за един поне мъничък скандал. Влиза в залата кисела, почти разплакана.
— Омръзна ми вече. Всичко ми омръзна. Нешка се прави, че не забелязва, не чува.
— Точно така, Адрианче! Хайде още веднъж!
— Не мога да понасям това — ние всички вярваме! Отвратително! Какво мога да направя, като всички вярват…
Вероятно снощи мнозина от публиката са й казали, че е била чудесна и че сега вече вярват, че ще стане шампионка…
Нешка се прави, че не е чула и тази реплика:
— Хайде, Ками… — А на мене тихичко ми казва: — Не е познала Лилянка. Няма да й се скарам. Няма да има повод да се разреве.
— Ами това вече не може да се понася — прави последен опит Лили…
Ако присъства тази сутрин някой, който не я познава, ще си помисли, че това са обикновени примадонски номера. Нищо подобно. Страх я е!
И сега, когато казва — като че гледат час по-скоро да се отърват от мене, това е все пак повод да намери причина да си поплаче. Страх я е!
Остават тринайсет дни — чува Нешка и се свива сърцето й. Лиле, Лиленце, няма повече да играеш и ти. Токио, балканиадата и край. В Токио стана носителка и на втората Световна купа — този път сама на най-високото стъпало на почетната стълбичка, както в Белград. С четири златни медала. С всички почести, които могат да се окажат при завършека на такава преславна спортна кариера. А какво казва Лили, когато вече няма да играе?
„Каква пареща болка е това да се откажеш, въпреки че в тази зала няма човек, който повече да се е отказвал, няма по-пъден, по-отричан човек. Никога, на нито едно състезание не съм била сигурна за мястото си в българската тройка с изключение на последната година. И все пак всичко е различно. Нищо не прилича на предишното, а истинското отказване не прилича на никоя закана. Вярно, няма да има вече треперене, но няма да има и публика, няма да играя, няма да показвам новите си композиции. Зная, че когато и да реша, все ще е тази пареща болка. И на Илиана раната не може да зарасне още, и на Ани, струва ми се, въпреки че и двете твърдят, че им е много весело. И аз ще казвам, че ми е весело.
Видях се на една фотоизложба. Стоя до някакъв бюфет с кока-кола. Уморена, тъжна, без интерес към чашата с колата дори. Ни жажда, ни нищо. Можеше да се постави надпис: «Горката победителка»… Не знаех, че така изглеждам след Флоренция, но така съм се чувствала. Колко късно идва понякога радостта. Когато вече не можеш истински да се зарадваш. Колко щастлива щях да съм, ако имах титлата в Мюнхен, в Страсбург, във Виена… Така си мислех във Флоренция, а после си помислих и друго. А ако не бях победила, което беше най-възможното? Преди това състезание мене ме бяха отписали най-напред нашите съдийки. А то се предава някак си едно такова настроение. От съдийка на съдийка и…
Не, що за глупости са това — късна победа. Винаги съм тръгвала за първото място. Не е имало състезание, в което тази надежда да не си е пробивала път през всички разумни доводи. Старала съм се да я потискам, да я отдалечавам, да я забравям, да я отричам. Нищо не излиза. Тръгвам си с мечтата за шампионската титла. И към Амстердам, и към Мюнхен, и към Ставангер, и към Белград, и към Страсбург, и към Виена, и към Валядолид. Победих само в Белград, но толкова ми натежаваше това «вице», че понякога се питам: беше ли наистина Белград?