Така тръгваш да ставаш шампионка и не ставаш и после трябва да се правиш, че ти е все едно. Страшно «тактични» журналисти те нападат от всички страни с оригиналния въпрос — не съжалявате ли? Ама моля ви се, как ще съжалявам! Аз си играя за публиката. Не ме интересува какви са медалите и дали въобще ги има. И тъкмо си прибереш усмивката и мислиш, че можеш да си поплачеш, задава се друг — вие можехте да бъдете шампионка, не съжалявате ли? Отново трябва да се усмихна «очарователно». Ако е можело да бъда шампионка, щях да съм! Не съжалявам… Ако не се усмихна, после мога да прочета някъде и такава фраза: «По всичко личи, че Лили завижда на щастливката» и прочие, и прочие. Не, нямаше да е вярно. Не завиждам. На никого. Но е вярно това, че дълбоко съжалявам, че не съм първа. То е различно.
И журналисти, и нежурналисти особено много искаха да знаят дали наистина сме такива приятелки, каквито изглеждаме. Ако могат да го пипнат това приятелство, ако могат да го изтърбушат дори, та да видят истинско ли е. Истинско е!
Израснахме от деца и свикнахме да вярваме в това, което Нешка непрекъснато ни внушава: успехът на една от нас е немислим без подкрепата на другите две, че само силна тройка може да зарадва българската публика, че само трите… Внушава ни и нещо друго. Не си е само твоя работа, как ще тренираш, защото предаваш отбора си, надеждата на хората. И другите две. Вярвахме й. Виждахме го. Въпреки че имаше един момент, в който бяхме силно разколебани…
Провалих се в Ставангер и мислех, че имам право да си поплача, както на мене ми се плаче — с глас, без да се съобразявам с никого. А тя мина покрай мене и само каза: «Лигла такава…» И отмина. И никакво съчувствие. По-късно разбрах, че когато трябва да се представи българският отбор на голямо състезание, тя не знае какво е съчувствие и към себе си и е било съвсем глупаво и детинщина да се надявам на такава милост. Само че тогава така се озлобих, че играх лентата, както всички казваха след това, изключително, божествено и т.н., а според мене я играх дръзко, нахално, без да мисля колко високо хвърлям, как скачам, как хващам, ей така, като само едно си повтарях — лигла съм била! И ще ми вика лигла такава! Не зная защо особено ме ожесточаваше това «такава». Сигурно, ако ме беше прегърнала, ако ми беше казала — Лиленце, съвземи се, от това изиграване сега зависи да станеш шампионка на лента, щях да се разкисна и да се оплета. Доброто й е, че не може да се преструва. Едва ли си е мислила за психологическия ефект на това нейно съкрушаващо презрение. А знае ли човек, кое е премислено, кое задействано от непознати инстинкти, от интуиция някаква.
Каквото и да каже, все успява да ни мобилизира. Понякога ласкава, понякога сурова, ние все искаме да й докажем, че на нас точно може да се разчита в сюблимния момент…
От първото до последното състезание такава предстартова треска ме тресеше, че все ми трепереха ръцете и краката. Но винаги знаех, че колкото и да треперя, ще играя силно. Щом съм дошла на световно първенство, на европейско, трябва да съм силна. Друго от мене не се очаква. Само в Ставангер, след като цяла година преди това бяхме оспорвали тренировъчните програми на Нешка, разбрах, че няма да ми стигнат силите.
С Нешка сме имали много конфликти. Казвала е, че не иска да тренира с мене, да си намеря друга треньорка, тя щяла да й помага. Ужасно обидно. И на всичко отгоре не стига, че аз друга треньорка не признавам, ами и мене никоя не ме иска, когато Нешка при едно такова изгонване иска да наложи на някоя да се занимава с моите тренировки за един месец.
Опака, проклета, не зная още какво чувах за себе си. Не бях толкова лоша. Спорех. Казвах, че ми тежи. Качвах понякога килограмите. Тежки са ми предстартовите трески. Вярно е всичко това, но чак никоя да не ме иска за месец само. Нищо, Нешка дойде и си ме прибра на третия ден.
Никога не съм вярвала, че сериозно, че завинаги ме гони от залата, колкото и да си вярва тя в момента. Понякога и аз съм си мислела, че не мога да я понасям. Непрекъснато иска повече. Казвала съм си — ама защо не иска от всеки колкото може, а все повече? Само че излиза, че е била права, защото в крайна сметка всяка от нас правеше всичко, което на нея й се виждаше, че е възможно.
Първият истински страх за мене беше, когато дойде човек, когото дотогава уважавах, и каза — сега е моментът да я ликвидираме! Всичко е готово. Трябва само ти да издържиш… Не зная какво им беше готово. Тогава разбрах за първи път колко много я обичам. Точно в разгара на омразата. Какво трябваше да издържа? Да продължавам да тренирам едва-едва? Да й късам нервите? Защо им е да я ликвидират? Защо някои хора, които работят десет пъти по-малко от нея, искат да я поставят на колене. Защото следващите предложения бяха точно такива. Сега е моментът да я поставим на колене! Всичко е готово! Е точно затова, когато видех след това, че нещо е готово, преставах с всички капризи и изисквания за по-малко работа. Хвърлях се в тренировките с всичко, което има у мене. Понякога съм я чувала да казва: «Лилето, кой може да го разбере… Скъса ти нервите, а после играе, както и в мечтите ми е трудно да го видя»… Нищо, казвам си, нека да се чуди. Аз само искам да им покажа на някои хора, че няма да им мине номерът и този път. Нашият отбор няма да се провали, и няма да видят Нешка на колене…