Най-тежко беше във Виена. Не мога да понасям дните преди състезанието, когато на нашите тренировки заприижда публика. Съдийки, треньорки, състезателки. Журналисти, фоторепортери. Искам да съм спокойна, а не мога. Тук най-много греша. Отчайващо много наистина. Тогава всички се отдръпнаха от мене. Всички с изключение на Краси Филипова и Маргарита Петрова. Накъдето и да погледна, виждам познати физиономии, които не ме познават. Каменни. Леко презрителни, после съвсем незаинтересовани. Струпват се вече около Бианка. Ах, каква е блестяща, ах, каква е изключителна, как тази от Италия, онази от Франция, някоя си от Португалия казали, че никога не са виждали такова нещо. Бианка наистина играе великолепно, и е резервата, и щом титулярката е в такова състояние съвсем естествено е, че й е изпята песента и ще се наложи новата звезда… По-късно от вестниците научавам, че в този момент вече всички съветвали Нешка да се откаже от мене. Какво има повече да му мисли. Тогава не го знаех, но бях потресена, че хора, които довчера се кълняха, че много ме обичат и вярват, че аз ще съм шампионката, сега не се изхабяваха да ми кажат една добра, окуражаваща дума. Каква ти дума. Гледат през мен като през празно пространство. Чувствам, че все повече се разкисвам. Нешка става все по-жълта, докато в един момент изглежда й кипна и от тези лица-стена, и от моите грешки и ме дръпна зад някакъв параван. Така, без никакъв преход, ме накара да повтарям всички моменти, на които на тренировките греша. Ако ти дойде къса лентата, ако е далече, ако… тук скачай по-високо, дръж, внимавай, обръщай се рязко, тук фиксираш, тук… Караше ме да повтарям тревожните точки на тренировката, внушаваше ми, че няма начин да сбъркам.
Вече нищо не чувам. Гледам й усмивката и съм щастлива. Ще играя! От ясно по-ясно — вярва ми. От ясно по-ясно — няма да сгреша! Не сгреших. Играх силно. Състезанието така се завъртя, че останах четвърта, но никой не може да каже, че не съм играла силно. Всички в отбора бяха доволни от мене. Дори онези каменни лица се разтегнаха в широки усмивки. Браво, Лиленце! Абе я си гледайте работата. Какво Лиленце съм ви на вас… Разбира се, нищо такова не казвам. Възпитана съм. Но не чак толкова, че да им се усмихвам все пак. Не съм толкова очарователна, колкото пишат вестниците.
После, след Виена, дойде това писмо на Нешка, с което ме молеше да се върна в залата. Била съм необходима на отбора. Нешка беше заминала, а аз нямах търпение да се върне и да види, че вече съм в залата, и да й кажа колко съм щастлива. Казах вече, че винаги съм мечтала за шампионска титла, но тази покана да се върна ме е направила по-щастлива от всяка победа. Нужна съм й на Нешка! Представяте ли си? Точно аз. Старая се да охладя малко възторга. Казвам си — с какво толкова можех да й бъда нужна? Разбирам да съм Анелия. Иска просто да ми даде още един шанс. Не иска да си отивам като четвърта, когато съм играла силно. Чета, препрочитам писмото. Не можела нищо да ми обещае. Само да се върна, да помогна. Ами, разбира се, няма да е Нешка, ако ми пише да се върна, защото сега е моментът да стана първа и разни други такива захаросани надежди.
След Валядолид вече знаех, че си отивам. Отново вицешампионка. Такава ми била съдбата. Какво да се прави. На аерогарата чувам да скандират «Лили, Лили!». Хубаво. Това ми е голямата награда. Не се върнах напразно. И на отбора помогнах, и силно играх, и… Абе изобщо щастлива съм. Само че чух как Нешка каза на Диляна, че сега тя ще трябва да помогне на отбора и Диляна отказа. Преспах една нощ и дойдох да кажа на треньорката, че ако трябвам, оставам още една година. Сега не съжалявам. Месец преди Флоренция не можех да си обясня как така отидох и казах, че оставам. Отново ме беше хванала жестоката предстартова треска. По-жестока от всички, които бях изживяла до момента. През всичките тези години бях все най-малката в отбора. Прощаваше ми се всичко, радваха ми се, казваха, че съм талантлива. Сега бях най-голямата. Опората! Трябваше да подкрепя отбора не само в тренировките, а и в състезанието. Никой не биваше да знае колко ме е страх.