Изиграх бухалките и се захлупих на Нешкиното рамо; с рев. И с невъзможния въпрос — как ще издържа още три уреда. Не можех дори да си помисля, че ще играя и на шампионата. Да изкарам някак многобоя. Този път Нешка не каза «лигла такава». Заведе ме настрани. Успокои ме. Каза, че бухалките са минали добре, а другото ще играя силно.
При цялото си желание Нешка не може да каже нещо, което не мисли. Чувах от всички страни, че бухалките ми били великолепни, че съм била страшна, силна, Нешка казваше «добре». А аз й вярвах, че другите три уреда ще играя силно. Завъртя се състезанието. На последния уред вече се знаеше, че и да сбъркам, шампионката ще е от нашия отбор. Бианка беше напред. Ето сега, в края на кариерата си, усетих какво е спортна злоба. Слушала бях много и все се смеех — абе то сигурно си е злоба. Защо му викат спортна? Сега видях, че има точно такова понятие. Тръгвам да си изиграя топката и си казвам — сега ще им покажа на онези, които искаха да се протоколира, че Робева си губи времето с Лили, сега ще видят кой предупреждава и кой си губи времето… Стигам до килима и си казвам — Лили, не те ли е срам. Ти за тях ли ще играеш, или за хората, които сега ти треперят пред телевизорите и искат да победиш. Сега не мога да кажа точно с обич ли! И със злоба я играх тази топка, но нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие от този момент, единствения, в който забравих, че ми треперят ръцете и краката.
Дойде ред и на последното голямо състезание — в Токио. Тази публика винаги ме е карала да се чувствам по-лека, по-въздушна и едновременно с това по-мощна. Доволна съм, че спечелих и втората световна купа. Сега вече приемах победата като нещо, което ми се полага. Не казвах, че е късна. Още една — балканиадата в Риека… И си отивам. Това е. Когато и да си тръгна, все ще ми е мъчно.
Хубави бяха тези години. С всичко. И с победите, и с непобедите. И с това, че попаднах в тази зала. И с това, че израствах до такъв човек като Нешка. Зная, че винаги ще мога да разчитам на нея. Във всичко. Винаги мога да отида за съвет. През тези години тя стана за мене нещо като мярка за нещата. Зная, че ако се наложи, ще ме брани дори с риск за себе си. И зная, че никога няма да каже, че съм права, ако не съм.
Искам да съм си в нашата зала и да стана треньорка. Голяма. Посредствена няма смисъл. Голяма, разбира се, трябва да бъда, с каквото и да се заловя, защото в този спорт получих най-важното — високи критерии, висока взискателност…“
Това беше интервюто, поместено в „Старт“ по случай награждаването на Лили с най-високото отличие — герой на социалистическия труд.
Чете Нешка и се връща към един пасаж, който е задраскан (дала съм й ръкописа). „Чувала съм и това — Нешка най-много тебе обича. Понякога съм си го мислела. Нешка никога няма да каже такова нещо. Кого обича, кого не обича. Пази боже, такава тема. Зная едно: както съм дълбоко убедена, че ме обича и когато ми се кара най-много, никога няма да ме предпочете пред друга, ако тази друга е по-добра от мене… Бунтувала съм се, че размерът на несгодите определя тя, а не аз (когато става въпрос за мене самата, разбира се, други претенции не съм имала). Притихнала съм след бунта, когато съм си давала сметка, че този размер само на нея е известен. Само тя знае какво и колко трябва да се прави в тази зала, за да сме винаги първи. През годините разбрах, че Нешка, това е абсолютната справедливост и точната мярка за нещата.“
— И защо това не е можело да бъде публикувано. Кой задрасква при вас?
— Завеждащ отдела, наблюдаващият броя, главният редактор…
— Толкова много хора и всеки може да каже на нещо „не“?
— Ами, разбира се, ти как си мислиш, че може да съществува един вестник…
Нешка чете това интервю с Лили, която действително няма да играе, и се прави, че не забелязва този пасаж, който, разбира се, веднага и преди всичко привлече вниманието й.
— Казала съм й лигла такава. Голяма работа. Не си спомням, но чак толкова да се обиди, че да вземе златен медал, когато положението й изглеждаше безнадеждно. Но такова нещо не бих казала никога на Анелия, на Илиана по време на състезание.
Бяхме на един турнир преди световното първенство в Хавана. Трябва да играя въже, а съм се свила одве. Минава Жулиета и само пита — какво? Боли ме стомахът. Ами, умряла си от страх!… Така се разярих, че на това въже на земята не стъпвах. Съдийките вдигат десетки, публиката гърми, а аз още не мога да се съвзема от яд. А Жулиета отново мина и вика — бре! Виждаш ли, на нас с Лили може да ни се каже такова нещо, а на онези от шампионската порода, както ги наричаш, не може. Абе има си хора за всичко. Добре, че Лили завърши с победи. Нямаше да мога да се съвзема, ако след толкова надежди останеше втора, трета…