Чете това интервю и казва от време на време — я, точно така ли го каза? Я виж Лилето… Чете, кръжи около темата, но не й се ще да започне веднага. Оставя я за накрая. Няма как, стигаме и до нея.
— Сигурно сега онези, които са искали да ме ликвидират, да ме видят на колене, не могат да те гледат. Ни тебе, ни Лили.
— Да, само тебе те обичат.
— Не, ти се шегуваш, но представяш ли си какво е в някои среди. И защо ти трябваше да го пишеш?
— А защо не трябваше?
— Знам ли и аз какво трябваше, какво не трябваше… Не искам да ми казваш имената.
— Няма, щом не искаш…
— И като си помислиш, че толкова години това дете дума не е казвало. А уж е най-приказливото, най-невъздържаното, най-сприхавото. Я го виж ти Лилето! Моля те, и да те питам, не ми казвай имената…
— Няма.
Не искам да й кажа, че и аз се изплаших да попитам за имената, защото попитах друго — това са хора извън залата, нали?
— Не, и от залата…
Не, това нямам право да зная и да не й го кажа. В тази зала тя вярва прекалено много.
Нешка има право да се гордее с организацията на тази зала така, както и с победите си. Не, не е пресилено. Такава зала са успели да създадат двама души в България — Иван Абаджиев и тя. Това променя статута на спорта художествена гимнастика. Това вече дава право да се говори за българска школа. Не се разчита на случайната среша на талантлива треньорка с талантлива състезателка. Спомняме си възторга, който предизвикаха нашите бегачки на 800 метра. Отиде си това поколение, забрави се българската слава в тази дисциплина, потънаха някъде и славните треньори, стигнали до световни рекорди. Какво ще правят треньорите на Йорданка Донкова, на Стефка Костадинова, когато рекордьорките престанат да се състезават? Ще се върнат да започнат всичко отначало. Ще издържат ли, когато вече така дълго са били на върха, да се занимават с деца, които се учат на азбуката?
В залата на Нешка тренират всички поколения гимнастички. Малките до големите. Това е наистина и стимул, н значително съкращаване на сроковете за усвояване на елитна гимнастика. И възпитаване на волята. И треньорките нямат време да се чудят какво ще правят, когато напусне една или друга звезда.
Нешка твърди, че е много полезно да се работя с няколко поколения едновременно, защото, когато се ядосаш на фасоните на звездата, намираш отмора в желанието на момичето, което се труди, за да стане звезда. Приятно е да усетиш нетърпението, амбицията, този глад за работа, а после да се зарадваш на радостта на децата, открили някоя нова истина. Освен че е полезно за треньора, полезно е и за малките примадони. Не се чувстват така претоварени с внимание, не са толкова центърът на вселената, виждат, че идват и други след тях, и темповете, с които се движат, са застрашителни. Няма време за самодоволство и прекалено успокоение.
Ефросина Ангелова, амбициозна, работлива и всеотдайна, а и изпреварила останалите в залата в творчески находки, казва, че Нешка не е отказала подкрепата си на нито една треньорка в страната, която има желание за работа. Ако е трябвало да подбира кои да дойдат в залата на националния отбор само по този признак — които не са й се противопоставяли в началото, когато си пробиваше път през джунглата от женски амбиции, страсти, зависти — това означава да си гледа полупразна залата през цялото време. Малко са тези, които бяха с нея в началото. Много са тези, които сега работят наистина с ентусиазъм, за да бъде безкраен празникът на българската художествена гимнастика. Аз не мисля, че победите ще бъдат все така невероятно големи, фантастични. Нас все повече ще ни спират. Все едно какво вдигат съдийките, в нашата зала ще се стремим българската гимнастика да бъде пред другите. Мен Нешка ме доведе от Търговище. Беше виждала на няколко състезания моите деца, дойде и в Търговище, видя условията и ми предложи да дойда с отбора си в София. Винаги ще й бъда благодарна за това, че ми даде възможност за истинска треньорска работа, че непрекъснато ми показва нови граници на възможностите на тази професия, че имам всички условия и когато се съмнявам, че греша, има къде да проверя. Вярвам й, както на никого не съм вярвала. Имаше един период, когато не можех да разбера как така ще ми ограничи тренировките с децата, как така точно тя, а не някой друг ще ми каже по-малко. Нещо повече — ще ми забрани съвсем строго да ги натоварвам повече. Ако не й вярвах така много, така безпрекословно, нямаше да мога да приема тази заповед. Трябваше да мине съвсем малко време, за да видя колко е права, колко добри резултати дава нейната разумна доза, колко излишно и вредно е да се претоварват деца.