Попадам в една снобска женска компания. Жената на един генерал пита — наистина ли Робева е на 40 години? Да, на 26 май 1986 година стана на четирийсет. И можете ли да ми обясните защо я рисуват най-прочутите художници? На нейните години аз бях като розичка. Сигурно, нали затова се е оженил генералът за вас.
Нешка не познава тази завист, нито разновидностите, нито размерите й. Всъщност и аз не ги познавам. Това са съвсем случайни сблъсъци. Кой знае още къде и колко се говори и колко им се иска на някои хора да станат интересни, като отричат всепризнатото.
Няколко дни не можеше да се съвземе от един подобен случай. Пристига рано сутринта от Пловдив и се нарежда на опашката за такси. Тъкмо й идва редът, диспечерът заявява, че първите ще станат последни, а последните първи. Вероятно е видял някой свой приятел в края на опашката и е искал да му покаже колко е властен и безцеремонен. Нешка едва успяла да каже „Как така!“, когато диспечерът се развикал: „А, това е другарката Робева. Скандал ли ви се иска да направите, другарко Робева? Вижте я, не й се иска да стане последна.“
Не зная как съм изглеждала, казваше Нешка. Едно семейство, което току-що се качваше в таксито, отвори вратата и каза — елате, ние сме в една посока. Е, трябва да ти призная, че влязох и се разплаках. Шофьорът попита накъде, те попитаха мене и разбрах, че не знаят посоката ми. Просто са искали да ме спасят от неудобното положение. Но на мене ми беше обидно не толкова от това, че онзи мърльо го направи, за да се хвали вечерта в някоя кръчма — днес я направих за две стотинки оная Робева, а от това, че никой от опашката не каза нито дума. И тези хора, които казаха, че сме в една посока, а излизаше, че сме точно на двата края на София, не посмяха да се обадят. Ти представяш ли си каква е силата на нахалството?
Представям си. И тя се беше срещала с нахалството — много по-безцеремонно, безочливо, но поне на хора, които познава. Хора, които си имат свои причини да го правят. Този пък какво иска. Никога не го е виждала и се надява никога повече да не го види. Той от какво е озлобен?
— Казвам си, тъй и тъй съм забъркала тестото за мекички, защо да не направя и сиренки и кашкавалки…
— А, тъй и тъй, а дъщеря ти като ме види, ще каже — абе защо не те взема на един режим при мене.
— Ами, не ти трябва! Гледахме тука един филм по телевизията с непозната треньорка. Не бях я виждала. През цялото време подвиква на дечицата — пак си напълняла, сигурно си пила боза, сигурно си яла шоколад. Все ги тегли и им вика. Пък те едни врабчета… Хем ми беше жал за децата, хем ме беше яд на тази жена. Като че друго не знаеше, ами все какво са яли, защо са яли. После целият град се източи да ме пита така ли е в залата на Нешка. И кой ме познава, и кой ме не познава. Казвам — ами сигурно правят и нещо друго освен да се мерят. Не зная, не съм била в залата.
— Не си ли искала да отидеш да видиш?
— Не. Какво ще гледам. Там хората си работят, какво да им се мотая.
Леля Анка не пита за победите на Нешкините момичета в другите страни, не пита за атмосферата на състезанията, за съдийството. Моята майка иска да знае всички подробности и да й ги повтарям. Нешкината майка отминава всичко, което й разказвам с гордо задоволство, че ето на, по цял свят побеждават момичетата на дъщеря й и всички знаят кой е подготвил тези победи. Не пита, само очите й се смеят от радост и слуша внимателно.
— Добре де, и можеш ли да ми кажеш защо да не е щастлива…
— Ама кой ти казва, че не е. Може човек да е много уморен и пак да е щастлив. Ти я виждаш в най-тежкото време преди състезанието и в най-радостното след победата. Защо виждаш само умората? Снощи, като ти казах „по особен начин“, за това ти говорех.
— Знам ли…
Това е, нея си я интересува едно. Победите са си победи. Хубава работа. И уважението на хората, и то хубаво. А щастлива ли е?