Трикс затрепери. Да създаде още по-голямо чудовище? Някакъв кит? Или гигантска бяла акула — убиец?
— Любими! — с треперещ глас пошепна в ухото му Аннет. — Не се състезавай с този в гигантомания! Повярвай ми, размерът няма значение!
— Така ли — порази се Трикс.
— Разбира се! Грамадният мечок бяга паникьосан от рояка смели пчели!
— Разбрах! — засия Трикс. И произнесе гръмко и вдъхновено: — Но преди мъртвото чудовище да се събуди от дълбокия си сън и да изплува на повърхността, насреща му се спуснаха хилядите живи морски обитатели! Мънички рачета откъсваха по една частица мъртва плът, рибките ръфаха от мъртвото му тяло, а отровните медузи щипеха чудовището с пипалцата си. Без да успее да се издигне на повърхността, при слънчевите лъчи, които за него бяха убийствени, то се разпадна и умря отново — този път, окончателно!
Водата закипя. Огромни риби се носеха около двата кораба, клатейки ги с опашките си. Кафява мътилка и зелена кръв оцветиха водата. Изплува парче от пипало, дълго колкото кораб и за миг беше разкъсано от пасаж разноцветни рибки.
Рицарят-магьосник Гавар изтича до борда и объркано погледна надолу. След това се обърна към Трикс. Всичките му мъртви слуги бяха победени, а Паклус и Хорт настъпваха, вдигнали високо оръжията си.
— Какво пък… — произнесе личът. — Щом магията е безсилна, честният меч и подлите хватки ще решат нашия спор!
Той измъкна от ножницата дългия си черен меч с назъбено острие. След това се озъби зловещо:
— И, разбира се, старото вярно огнено кълбо! Смъртоносното оръжие на магьосниците, което изгаря човеците с магьосническия си пламък!
Гавар замахна с ръка и метна към Трикс шепа огън, който пламна в ръката му.
Трикс така се шашна, че не успя да се дръпне.
Спаси го Паклус. Смелият рицар направи крачка срещу огненото кълбо и то се заби в доспехите му.
Трикс закрещя от ужас. И артистите на „Сепията“, заедно с Йен, които до момента бяха наблюдавали със затаен дъх боя, закрещяха с пълно гърло.
Паклус стоеше неподвижно и с наведена глава съзерцаваше почернелия си от огъня нагръдник. Брадата му леко димеше.
— Защо не падаш? — смути се Гавар.
— Все пак, трябва честно да си призная — печално каза Паклус — поне пред самия себе си… Аз май не съм съвсем човек… Аз, в по-голяма степен съм гном… — Той тръсна тлеещата си брада и изпусна древния вик на гномите: — С кирката по главата!
— С чука по… — войнствения рев на варварина потъна в радостните викове на екипажа.
И битката започна. Черният меч на Гавар с неописуема ловкост отбиваше ударите на варварина и на рицаря. Зад гърба на двамата най-силни бойци се суетеше Шараж и с ловките удари на кинжала, държеше лича в постоянно напрежение, а Бамбура размахваше меча си и сипеше оскърбителни епитети към витаманта, които го изваждаха от равновесие.
Живите бавно притискаха мъртвеца към борда. В един момент, Гавар едва не се препъна в тялото на един моряк, който спеше дълбоко, опря меча в гърдите му и извика:
— Хвърлете оръжията си или този е покойник!
Паклус и Хорт спряха и се погледнаха с недоумение.
— И какво от това? — попита Паклус.
— Той ни бърка с някого — реши Хорт и замахна с чука.
Гавар отблъсна, проклинайки, сънения моряк и започна отново да се отбранява.
Трябва да признаем, че витамантът се биеше много майсторски и нападателите също пострадаха. Хорт беше ранен в рамото и в крака. Доспехите на Паклус бяха покрити с вдлъбнатини. Но те не намалиха натиска си и притиснаха витаманта към фалшборда.
Гавар освирепя. Той подскочи, ловко се изправи на планшира и извика, размахвайки меча:
— Ето! Ако сте си мечтали да видите разгневен витамант — постигнахте го! Сега ще видите какво е истинска магия!
— Този защо се фука? — учудено попита Аннет.
— Това е задължителен елемент на магията — призна Трикс, който се тресеше от страх. — За да се получи заклинанието, трябва да му повярват… и самият вълшебник, и публиката…
Паклус и Хорт застинаха в ужас пред витаманта, който размахваше меча си. А той, оголил зъбите си, произнесе:
— Измислил съм такова страшно заклинание, което може да хвърли в треска дори мъртво тяло! И така… самата основа на материята, мъртва още от сътворението на света…
— Не искам да слушам! — закрещя Халанбери с тънко гласче. — Не искам!