Старицата не каза нищо, само впери в Трикс такъв недоволен поглед, че той не издържа и обърна настрана главата си. Съпровождан от ескорта си, той влезе в салона, където имаше още доста граждани, които по нищо не си приличаха:
— мургав младеж с бягащ поглед, който криеше нещо в пазвата си,
— младо момиче с разплакани очи, което се притискаше към майка си,
— навъсен стражар, който хвърляше подозрителни погледи на мургавия младеж,
— музикант, който много приятно свиреше и пееше на лютня старинни балади,
— древен старец, около когото се бяха подредили в кръг трима яки мъже, които ако се съдеше по поразителната им прилика, бяха братя-близнаци.
— Е-е… — проточи Паклус, като се огледа. — Нашият Радик май е решил да поработи… за благото на град Дилон…
В това време, вратата на кабинета се отвори и оттам излезе развълнуван и зачервен мъж на средна възраст. Подир него се показа Лапад, с думите:
— … ще се убедите, че ефектът му е дългосрочен, за разлика от корените на ехинопса и компресите с оцет… Следващият!
В този момент, той зърна Трикс и лицето му светна от искрена радист.
— Върнал си се! О! И Паклус!
Магьосникът и рицарят с прегърнаха, Трикс си заслужи одобрително потупване по рамото, Аннет получи кимване, а Йен и Халанбери бяха удостоени едва с мимолетен поглед.
— За днес, приемът свърши! — тържествено обяви Лапад. — Върна се моят ученик, когото бях изпратил до… ъ… до Сивите планини за могъщ еликсир. До утре! Елате утре!
Хората безропотно тръгнаха към изхода, поглеждайки недоволно към Трикс. От антрето се опита да се покаже дърводелецът, но Лапад така го изгледа, че и той не посмя нищо да каже.
Само старецът с тримата синове остана седнал.
— Дядо! Дядо! — високо изрече Лапад. — Утре ще приемам, вървете си у дома да си почивате, моля ви!
— Не съм глух! — със скърцащ глас отвърна дядото. — Не бива да си ходя у дома, вълшебнико. Ще умра.
— Ти още си пълен със сили, още дълго ще ходиш по тази земя! — опита се да го успокои вълшебникът. — Ела утре!
— Ако не ме приемеш, тази нощ ще умра — упорито отговори дядото. — Ето тези ще ме довършат. — Той погледна сурово към синовете си. — Омръзна им вече да чакат, кого ще определя за наследник. Ще се наговорят и нощес ще ме удушат с възглавница.
— Тате, какво говорите! Нали заповядахте да изхвърлят всички възглавници! — възмути се един от синовете.
— Затова съм жив! Ако не ме удушат, ще ме отровят, знам ги аз тези негодници!
Тримата синове се спогледаха някак замислено и с интерес.
— Добре — предаде се Лапад. — От уважение към белите ти коси… какво искаш, дядо?
Дядкото се изкашля и каза:
— Аз имам трима сина. Най-големият е умен, средният — силен, а най-малкият е добра душа. Когато усетих, че краят ми наближава, реших да поделя помежду им това, което имам. На най-големия да оставя воденицата, защото той умее да се оправя с воденичните камъни. На средния реших да оставя магарето — да работи на пристанището като товарач. А на най-малкия — моя любим котарак, защото само той е такъв сополивец, който никога не би изхвърлил животинка на улицата.
— До момента не виждам проблем — призна Лапад.
— Аз дори не ги различавам! — неочаквано силно завика старецът. — Те са близнаци, заради това майка им умря при раждането! Викнах ги и ги питам — кой е най-големият и всеки ми отговаря, че е той!
Братята наведоха глави.
— Наговорили са се, така ли? — поинтересува се Лапад. — Това е неочакван ход. Силен ход!
— Татенце — помоли единият от братята. — Недейте да делите имането. Позволете ни да го продадем.
— Включително и този смрадлив котарак! — добави вторият.
— Парите ще си поделим поравно! — замоли се третият. — Няма да се караме! Та нали сме еднояйчни близнаци!
— Продайте и поделете всичко, когато баща ви си отиде — предложи Паклус, който също се увлече от ситуацията. — Просто е!
— Ами ако най-големият, тоест аз, след смъртта на баща ни размисля и не пожелая да делим? — попита единият от братята.
— Аз съм най-големият и съм много умен, а всички умни хора са алчни — каза вторият.
— За мен, най-големият син, волята на тате е свещена — печално рече третият.
Лапад се разсмя гръмогласно: