— Така — каза Трикс и пусна Аннет. — Аз наистина съм твой повелител, нали не си забравила? А ти си моят фамилиар! Вълшебен слуга! Така че аз ти заповядвам — стой кротко, легни си където искаш, но не на леглото и… и въобще не ми досаждай!
Той постави феята на табуретката, сложи глава на възглавницата и веднага заспа.
Събуди го някакво натрапчиво и неприятно усещане. Отвори очи и видя, че Аннет си беше направила нещо като кушетка от флакона от „Ароматна вода № 4“, лежеше върху нея, подпряла с ръце главата си и го гледаше мечтателно.
— Какво искаш? — пошепна Трикс.
Аннет кокетно повдигна раменца и игриво махна с крачета.
Трикс въздъхна и седна на леглото. Слънцето вече грееше с пълна сила. Време му беше да става.
— Аннет, трябва да поговорим — каза Трикс.
Феята веднага застана нащрек — като всеки, който чува тази фраза.
Чудна работа! Почти всички хора (нечовешките създания — също) умират да си поприказват. Воините разказват за геройствата си. Момичетата обсъждат с приятелките си своите любими. Злобният Черен властелин, застанал на прага на завладяването на света се впуска в дълъг разговор със сразения си противник — сякаш специално му предоставя време да събере силите си и да победи.
За какво ми е думата? Да вземем теб, любезни мой читателю. Да, да, именно теб! Към теб се обръщам. Ако си млад — иди при майка си и й кажи: „мамо, трябва да поговорим“. Ще видиш колко забавно ще побледнее тя и колко безпомощно ще увиснат ръцете й! А ако си възрастен и ти самият имаш деца — извикай сина си и му кажи: „Синко, трябва да поговорим“. Какви емоции само ще се изпишат върху лицето му! Какви тайни ще заизлива през сълзи — и кой изяде сладкото, и кой си играе с кибрита, и кой играе игри в Интернет и са му пуснали вирус…
А става дума само за едно предложение — да направим нещо, което в никакъв случай не може да бъде осъдително, нещо, което отличава човека от животното. Да поговорим!
По същия начин и феята веднага се усъмни, че нещо не е наред.
— Слушам те — промълви тя.
— Аннет, ти си най-добрата фея на този свят — каза Трикс. — Аз самият те призовах. И съм много щастлив от това, че толкова ме обичаш и че така се грижиш за мен.
— О… — печално каза феята.
— Но… — продължи Трикс. — Ти си фея. Мъничко, прекрасно създание от света на магията и цветния прашец.
— Ами ако все пак успея да порасна? — попита феята. — Ако стана висока колкото теб?…
— Аннет, не е там работата — каза Трикс. — Съвсем не е в това. Ти си фея — вълшебно създание. А аз съм човек.
— Като съм вълшебна, значи ли, че съм по-лоша? — пошепна феята.
— В никакъв случай! — Трикс въздъхна. — Как да ти го обясня?… Например, ако попадна на необитаем остров с момиче-гном…
Аннет вдигна глава и очите й заблестяха радостно.
— Не, примерът не е сполучлив! — възкликна Трикс, като си спомни за Паклус. — Гномите, елфите — всички те са като хората. Малко по-различни. Но минотаврите, сфинксовете, грифоните, феите, духовете…
— Ние също сме живи, нали? — каза Аннет. — Но по друг начин. Ние също мислим, мечтаем. Страхуваме се, радваме се. Между нас има и добри, има и лоши…
— Така е, но вие сте вълшебни. Хората и феите могат да бъдат приятели. Могат да се обичат. Но… не като хората.
— Знам — каза Аннет. Тя слезе от шишенцето за тоалетна вода и седна върху старата лула на Лапад. — Аз прекрасно разбирам всичко. Но ти си ме създал такава, Трикс. Не уточни как именно трябва да те обичам. Да беше казал: „Обичай ме като сестра“. Или: „Обичай ме като вярно куче“. Щеше да ми е по-лесно.
— Извинявай — каза Трикс. — Не помислих. Аз съм толкова… неопитен магьосник.
Аннет мълчеше и гледаше встрани. Промълви:
— Аз се надявах, че бързо ще изчезна. След един-два дни… Така става с феите на цветята… Но ти ме създаде много устойчива. Аз ще живея, може би, много месеци. Или много години.
Трикс премълча — беше глупаво да се извинява точно за това.
— Трябва някак си да се приспособявам — въздъхна Аннет. — Кажи, много ли я обичаш тази Тиана?
— Не знам — каза Трикс и сърцето му бързо-бързо затупка. — Аз… още не съм се влюбвал в никого.
Аннет въздъхна и изтри с ръка очите си.