Унила и тежка е съдбата на пътешественика през зимата. Вилнеят студени ветрове, от сивото небе се сипе сняг върху премръзналата земя. Само малко да се отдалечиш от дома си и започва буря или виелица. Уморените коне удрят с копита и печално дъвчат студеното сено, премръзналият пътник напразно се мъчи да се сгрее със силна настойка или до жалкия огън. Хлябът замръзва и става твърд като тухла, с колбаса можеш да счупиш главата на гладна мечка — само дето и мечка не можеш да срещнеш, защото отдавна спят в бърлогите си. Малко да се умориш, за малко да изгубиш пътя и си готов — ще лежиш сред преспите като вкочанена мумия!
И през пролетта пътят не е нищо весело. Когато ледената кора се стопи, земята се превръща в мокра каша, на бял свят изпълзяват пълчища ситни хапещи насекоми, замаяни от любовните игри, вълците вият наоколо по цяла нощ, отгоре, върху водата е изплувала всичката мръсотия, която се е събирала там през зимата — само се напий с непреварена вода и има да си пътешестваш от храст на храст! Слънцето грее, небето е синьо, но и това е пълна измама — свали топлата дреха от потните си рамене и можеш да не се съмняваш, че си пипнал най-вярната пролетна спътничка — простудата!
За странстване, по никакъв начин не е подходящо и лятото. Убийствената жега се стоварва върху плещите ти, но само да се съблечеш и вече са те налетели мухите, които са сменили ятата малки мушици, на всяка крачка се вдигат облаци прах, който кара пътешественика да киха и да подсмърча, тревата вече е изгоряла, ледниците в планината са се стопили и реките са излезнали от коритата си. Точно през лятото най-често идва на ум на разбойниците да пресрещнат пътника и да забият някоя стрела в гърба му, през лятото плъховете разнасят чума, комарите — малария, а птиците — грип.
Но най-ужасна е есента! Небето ридае и полива с дъжд света, превръщайки го в огромно блато. Ако погледнеш сивата гадост над главата си, оголелите дървета наоколо, смърдящата кал под краката, ще ти се прииска на секундата да се удавиш. Да запалиш огън си е цял подвиг, а да се изсушиш около него — истинско чудо. Даже младите пътешественици вечер ги болят краката, ставите и гърбовете. Дори в най-сигурната торба, храната се е превърнала в каша от хляб, месо и смачкани зеленчуци, в ботушите шляпа вода на всяка крачка, да се подхлъзнеш и да си счупиш някой крак е най-простото нещо.
Има само един сезон, когато пътешествието не е толкова отвратително. Точно него избират за далечни странствания опитните пътешественици.
Това е циганското лято. Една кратка седмица (две, ако имате късмет), между лятото и есента. Слънцето още грее, но не изгаря, вятърът носи прохлада и гони комарите, но не пронизва до кости, дърветата са в кралски огнени и златни одежди, но листата не са опадали. Плодовете вече са узрели, но още не са успели да изгният, ситите зверове не се интересуват от пътешествениците, разбойниците приготвят горските си леговища за зимата, селяните по пътищата са леко пияни и гостоприемни.
Така че никак не е странно, че именно през циганското лято, великият вълшебник Лапад, заедно с ученика си Трикс Соийе, оръженосеца на ученика Йен и формално не числящият се към отряда, мъничък Халанбери, с прякор Аха, се отправи от княжество Дилон към столицата на кралството.
За разлика от всички останали градове, никой не наричаше столицата другояче, освен Столицата. Ако някой се поразровеше хубавичко из летописите, щеше да открие, че преди много векове, на мястото на столицата е имало село, което се е казвало Гнилопустино. По-късно, след набезите на самаршанските завоеватели, петдесет години там е стояла крайграничната крепост Баш-Небаш. Когато прапрапрапрадядото на сегашния крал Маркел, Маркел Разумния се отправил в големия освободителен поход и успешно го завършил, като увеличил размерите на държавата си три (а някои смятат — четири) пъти, на мястото на крепостта отново изникнало село, което хората кръстили просто Вонящото пепелище. Прапрадядото на днешния Маркел, крал Маркел Неочаквания, в зората на своето царуване, решил да сложи началото на нова ера в историята на кралството. Той заповядал да изгорят старата столица като източник на зло, зарази и разврат. (дори и най-недоброжелателните летописци признаваха, че за това има известни основания), а самият той, след като свикал двора си и застанал на трийсет крачки от картата, взел да стреля с лъка си по нея. С първия си изстрел, кралят поразил в окото военния си министър, с втория — ковчежника, а с третия улучил картата точно там, където било разположено Вонящото пепелище (между другото, много летописци, на основание резултата от първите два изстрела и днес отхвърлят всички намеци за „случаен избор“ или за „Божи пръст“ и подкрепят версията за твърдата ръка, зорките очи и случайно открехнатите клепачи на крал Маркел. В полза на тази версия е и фактът, че главният турнир на стрелците в княжеството оттогава насам се провежда под патронажа на кралската фамилия и се нарича Пръста на Маркел.) Под мъдрото ръководство на Маркел Неочаквания, Вонящото пепелище било разрушено, а на негово място — построена новата столица на кралството — не веднага, разбира се, но преди смъртта си, кралят успял да се полюбува и на новия дворец, и на градината около него, и на чистите и спретнати квартали за хората, които се занимавали с търговия и занаяти (даже канавките за нечистотиите били скрити под земята). Това, което Маркел Неочаквания не успял да стори, било да даде име на столицата, а неговият син — Маркел Нерешителния, напълно в съответствие с името си, приключил своето полувековно царуване, без да се реши да добави и една дума в пергамента, който още от времето на баща му носел заглавието „За името на кралската столица…“