— Е… може… — неохотно призна Лапад. — Но е по-трудно и иска повече време. Колкото е по-тромаво заклинанието, толкова по-зле се възприема и по-трудно работи. Истинското заклинание трябва да е кратко! Ясно! Ярко! Неочаквано! То трябва да смайва и да възхищава!
— Нали не съм подпалил Столицата? — за всеки случай уточни Трикс.
— Не, разбира се. За какво сме ние, вълшебниците, според теб? Над всички големи градове в кралството висят заклинанията на ПВО — Противовълшебната отбрана. Като това, например: „Веднага щом изпратеният от магьосника огнен дъжд заваля от небето, над града се сгъсти вълшебна мъгла, която гасеше с лекота огнените струи и те не достигаха земята“. Сега разбираш ли?
— Не е зле — промърмори Трикс. — Само колко неща трябва да се предвидят! Огън, вода, камъни, чудовища…
— Да — потвърди Лапад. — Вълшебниците от ПВО денонощно измислят нови опасности и начините да се преборят с тях. Това е вечното състезание между меча и щита, между нападението и отбраната.
— И все пак, няма как да се предвидят всички опасности — разтревожено каза Трикс. — Как така не са ни унищожили досега?
— Ние също си имаме вълшебници за масово поразяване — отговори Лапад. — Тяхната работа е трудна и отговорна. Те измислят денем и нощем атакуващи заклинания, скрити в тайни укрития, за които врагът не знае. И ако врагът употреби своята магия за масово унищожение, те ще отвърнат със съкрушителен удар. Това е така наречената доктрина за взаимно магическо въздържане.
— А може ли по мъничко да се воюва с магия, аха? — попита Халанбери, когото разговорът беше заинтересувал.
— По мъничко може — снизходително му отвърна Лапад.
— Да запратиш огнено кълбо по врага или да пуснеш дъжд от камъни върху войската му?
— Да.
— А как решаваш какво още можеш да направиш и какво — не?
— Тези неща се решават в работен порядък — уклончиво отговори Лапад. — Да речем, срещу някоя малка държава, където магьосниците се броят на пръсти, може да се направи почти всичко. Но срещу Самаршан или срещу Кристалните острови — там трябва да се внимава.
— Аха. Значи ако могат да отвърнат, ние трябва да бъдем вежливи? — продължаваше да разпитва Халанбери.
— Ами… горе-долу, така е. — Незнайно защо, Радион се смути.
— Също както в живота — въздъхна Халанбери. — Кажете, господин вълшебник, а Столицата красива ли е?
— О, да! — Радион закима. — Белоснежни кули и дворци от червен мрамор и зелен малахит, волно се разпростират между хълмовете. Малки езерца с кристално чиста вода заобикалят града, а по каналите, които го пресичат надлъж и на шир, сноват бързоходни лодки. А най-отгоре, на стръмното, се извисява кралската крепост Вечната опора — най-красивото, най-охраняваното, най-разкошното съоръжение на света!
— Ох, майко… — прошепна Халанбери и от вълнение пъхна палец в устата си.
— А не може ли веднага да се пренесем там? — попита Трикс. — Да се… телепортираме, както вие тогава — от кулата, в дома си в Дилон…
— Има две сериозни препятствия — любезно съобщи Лапад. — Първото — системата на ПВО много затруднява телепортирането в града. Ясно ли е, защо?
— За да не могат враговете по магически начин да изсипят някой десант! — досети се Трикс.
— Точно така. Второто — магьосникът може да се телепортира само на познато място. А аз никога не съм бил в Столицата.
Халанбери измъкна палеца от устата си и се замисли. След това попита:
— Господин вълшебник, кажете… може ли малко момче да се научи на магия? Някое като мен, да речем…
— Всичко е възможно — великодушно каза Лапад. — Великият магьосник Елинор Бързия е започнал да прави магии на пет годинки и половина. На шест, превърнал злата си мащеха в добра бавачка, на десет станал помощник на Маркел Разумния, а на седемнайсет, застанал начело на гилдията на магьосниците. Наистина, на двайсет и две, магията му омръзнала и той се оттеглил в манастир.
— Аха. Ами ако момчето не може много да чете и да пише? — продължаваше Халанбери. — Ако чете и пише хубаво само някои думи… Но не всички.
— И това е възможно — явно развеселен, отвърна Лапад. — Древният магьосник Хелмер е бил напълно сляп, но е измислил много полезни заклинания за пътешественици, за съпружеска вярност и за обсада на града. В старо време грамотните не са били много. Някои са умеели да четат и да пишат, други — да правят магии. Но и двете заедно почти не се е срещало.