— Аха… — замислено каза Халанбери. — Аха…
Лапад се наведе към Трикс и изрече замислено:
— Толкова е притегателна силата на магията, че и тези, които изобщо не притежават талант, и най-неспособните, на които и през ум не им е минавало да се захванат с вълшебство, когато са сред велики вълшебници се проникват от любов към чародейството и се опитват да сътворят по някое просто вълшебство. Разбира се, аз не виждам това момче да има някакви наклонности към магиите… но нека продължи да се старае. Това е много вълнуващо.
— Вие сте истински учител — каза Трикс, трогнат от добротата на Лапад. — Вие трябва да преподавате в Академията по вълшебствата.
— Не, не, не! — възмути се магьосникът. — Аз съм противник на тези модни работи. Масово обучение — абсурд! Това да не е да сечеш монети или да правиш тухли! Вълшебникът трябва да овладява самостоятелно магията, под ръководството на наставник, но в никакъв случай в клас, пълен с тълпа тъпаци. Ти чувал ли си поне за един знаменит вълшебник, който да е учил в академия?
— Не.
— И аз не съм! А е пълно с такива „академици“! Ходят из кралството, размахват дипломи за завършена академия, настояват за длъжности в дворовете на глупави барони и херцози… и позорят магията! Не търпят около себе си истински талантливите вълшебници! О, не! Разбира се, защото веднага ще се види тяхната некадърност! Веднага намират за какво да се захванат — пише с грешки, използва простонародни изрази в заклинанията… Около тях се навъртат синовете на търговците, младите аристократчета, разни екзалтирани вещици…
Лапад така се разгорещи, че още половин час продължи да бучи по повод на Академията и негодните методики за масовото обучение по магия. Трикс се усъмни, че някога, много отдавна, самият Лапад е бил отхвърлен от приемната комисия на Академията, но предпочете да си замълчи.
Първите три дни пътешествениците се придвижваха по княжество Дилон, което, както всички знаят, се славеше със своите хубави пътища. Те бяха павирани с камъни, междуселските бяха добре отъпкани, през реките и проходите, задължително имаше прекарани мостове или бродове със салове, дори покрай най-забутаните пътища имаше ханове (със специален указ на крайпътните ханове биваха намалявани данъците), тук-таме се виждаха конни патрули, които оглеждаха внимателно околностите. На третия ден откакто бяха потеглили (и сякаш именно заради стражите), Лапад свърна от главния път, който свързваше столицата на княжеството с кралската, по стария път — малко по-дълъг, и малко по-занемарен. Но и старият кралски път си го биваше.
Пътниците дори нощуваха под покрив — първата нощ в хан, втората — върху сеновала на едни гостоприемни селяни (за да се отблагодари, Лапад направи едно просто заклинание, за да увеличи млякото на кравите), а третата нощ — в запусната, но чиста колиба, сред окосените ливади.
На върха на езика на Трикс непрестанно се въртеше един въпрос — защо на Радион Лапад му хрумна да се отправи към Столицата. Ако се съдеше по всичко останало, което Лапад правеше, наставникът му нямаше слабост към дългите пътувания, в противен случай той щеше досега да е посетил центъра на кралството, а и в разказите му присъстваха само княжество Дилон и сражението при Черния Брод. Трикс се убеждаваше все повече, че по природа Лапад беше един провинциален вълшебник, домошар, който си беше направил уютно гнезденце далече на село, но близо до големия град, обслужваше с магии местното население, другаруваше и пиянстваше с вълшебниците по комшийски и не предпочиташе да се пъха в голямата магия и в политиката. Не защото не му достигаха силите, разбира се! Трикс би фраснал в зъбите на секундата всеки, който би посмял да се усъмни в мъдростта на неговия учител. Просто от скромност и някои други черти на характера…
Лапад не разкриваше плановете си, не споделяше съмненията си и понасяше стоически несгодите на пътуването. Той сякаш заобича пъстрата си команда: на Трикс непрекъснато даваше съвети и наставления от богатия си опит, тормозеше Йен, но само за работа и дружелюбно се занасяше с Халанбери, който след разговора за магията ходеше замислен и нещо си мърмореше под нос.
Най-много от всички на пътешествието се радваше Аннет. От двете страни на пътя се простираха поля и ливади, навсякъде цъфтяха астри и хризантеми. Още рано сутринта малката фея отлиташе в полята, за да закуси. Понякога се връщаше съвсем нормална, но понякога, уви, се кискаше и разказваше ни в клин, ни в ръкав някакви заплетени истории. По този повод, Лапад каза, че няма място за безпокойство, „скоро вегетативният период ще свърши“. Трикс не го разбра напълно, но повярва на уверения тон на магьосника. Колкото и странно да изглеждаше, феята наистина уши торбичка за Тиана — не от коприна, защото коприна не намериха, но от парче много приятно оранжево кадифе. Сега книгата висеше непрекъснато на шията на Трикс, под ризата му и така му беше по-спокойно за съдбата на княгинята.