На четвъртия ден пътешествениците стигнаха до един граничен замък — оттук започваха земите на един кралски рицар. Открай време, за особени заслуги пред короната, родът на Маркелите награждаваше рицарите в пенсия със земи, обикновено от тези, които са били присъединени към кралството по време на рицарската служба. Земите бяха достатъчно обширни, за да може рицарят без притеснение да доживява дните си, събирайки данъци от селяните, такси за пътуване по пътищата и преминаване по мостовете, давайки под аренда пасбища и рудници. След смъртта на рицаря земята се връщаше на краля или, най-често, минаваше във владение на друг пенсиониран рицар. Трикс си спомняше, че на границата на съхерцогството също имаше три владения на кралски рицари — стари надути дърдорковци, които не пропускаха нито един празник и много обичаха съкрушено да обсъждат днешното падение на нравите.
Избелелият надпис на граничния замък съобщаваше, че пред тях са земите на кралския рицар Ардан. Под името му беше изобразен герб — на бледозелен фон, простряно отдясно на ляво копие, от чийто край висеше дива котка, която обаче не беше пронизана, а се беше впила с лапи в копието.
— Ардан, Ардан… — замислено произнесе Лапад. — Гледайте, моля ви се! Старият Ардан е още жив!
Виждаше се, че магьосникът се радва. Потривайки ръце, той се извърна към Трикс и поясни:
— С него заедно сме се сражавали с витамантите. Аз тогава бях млад, общувах повече с Паклус. А сър Ардан командваше отряд за защита на магьосниците, те стояха в кръг около нас и отбиваха атаките на зомбитата… Храбър рицар! На колко ли е бил тогава… на седемдесет, не по-малко. Беше с побеляла като сняг коса, с Руфус Чернобрадия му присадихме зъби с магия… и още някоя и друга дреболия, старецът беше помолил да го постегнем… М-да…
Лапад се замисли, после поклати глава:
— По всичко личи, че сме го оправили по-добре, отколкото се надявахме. Или в рода му има нечовеци. Защото Ардан сега трябва да е на повече от сто години. Гледай ти… не съм знаел, че старият ми другар живее толкова наблизо. Е, тази вечер ни чака богата трапеза и ще спим в пухени легла!
Въодушевеният Лапад зарази с радостта си и децата. Дори това, че пътят, веднага след граничния замък се развали и стана тесен и разбит, никого не смути.
— Кралските рицари не са богати — сякаш извинявайки се за приятеля си, обясняваше Лапад. Ако има някоя и друга мина във владението, или ако някой мост все още е здрав, или има градче с майстори-занаятчии, тогава не е толкова зле. А тук… само хълмове и храсталаци.
— Пред нас има село — забеляза Трикс.
— Колко данъци можеш да събереш от селяните? — повдигна рамене Лапад. — Владенията са малки, земята не ражда, пътят не е главен. Страхувам се, че старият рицар не тъне в разкош.
Така изглеждаше. Когато минаваха през селото, Трикс със съчувствие гледаше полуразрушените къщички, парцаливите селяни, които ги изпращаха с предпазливи погледи, дрипавите селянки, които ги гледаха замислено, мръсните боси дечица (по-малките бяха само по ризки), които ги обсипваха с глупави възгласи и просеха пари, дворните кучета, които изпращаха пътешествениците с лай. Въпреки всичко, селото се оказа неочаквано голямо — няколкостотин къщи, а и стадото, което се връщаше от паша не беше никак малко.
Лапад си хареса един селянин с по-умно лице, доближи се до него и се осведоми къде живее старият рицар Ардан. Селянинът, незнайно защо, се смути, но все пак посочи с ръка тесния път, който водеше към гората.
— Господарският дом е там, на хълма зад горичката — гледайки надолу каза селянинът. — Не е далече, ще ви трябва някъде половин час, за да стигнете. В нашето село нямаме къде да приемем благородни господа като вас. Нито има къде да преспите, нито има с какво да ви нахраним подобаващо… не ви лъжа, аз съм старейшината на селото, казвам се Шушко…
Вълшебникът изгледа замислено селото. То изглеждаше така, сякаш никой не беше минавал оттук поне няколко седмици.
— Кажи ми, добри човече — Лапад не го удостои с обръщение по име — много време ли мина, откакто за последно изпратихте налог на господаря си?