Старейшината се засуети още повече и призна, че отдавна не са изпращали нищо, след което се развика на съселяните си и само след пет минути, в каруцата бяха нахвърляни кудкудякащи кокошки с вързани крака, чувал с пресен хляб и домашен колбас, връчена им беше голяма кошница с пресни яйца, малка кесийка с медни монети и няколко шишета с мляко. Освен това, Лапад поиска и извара, и месо — всичко беше донесено без никакви спорове.
— Странно — промърмори лапад и обърна коня си към пътя.
— Кое е странно? — плахо попита Трикс. Вече мръкваше и не им се искаше да минават през тъмната гора, нищо, че до дома на рицаря се пътуваше само половин час.
— Първо — защо селяните не носят сами налога на господаря си — каза Лапад. — Второ, защо селото е толкова забутано, а хората му — запуснати и мърляви. Виждаш, че донесоха храната, без да се инатят. Във всяка къща има крави, кокошки, прасета… Значи не гладуват. Защо тогава е толкова неподдържано? Пътят е запуснат, никой не се грижи за къщите, хората са се изоставили. И защо Арадан не въдворява ред в земите си? Да накаже старейшината, да подгони селяните…
Лапад мълча известно време, след това спря коня си и започна да бърка в торбата си.
— Ти също извади парадната си мантия и жезъла — нареди той. — Дори старият рицар да е изпаднал в бедност и нищета, дори да е оглупял, ние сме длъжни да му се представим, както подобава. В целия си блясък.
Трикс имаше лошо предчувствие, че работата не е само в добрия вид, но си замълча и послушно облече парадните дрехи. Аннет, която до този момент седеше на рамото му, тихичко се вмъкна в джоба на мантията му. По-нататък, пътят през гората премина в мълчание.
Старейшината почти не беше излъгал — след по-малко от час те излязоха от гората и видяха домът, който обитаваше на Гиран Арадан. Щеше да бъде подценяване, да се нарече къща тази постройка и надценяване, ако бъде наречена замък. Това беше голямо имение, заобиколено от плитък ров, който нямаше да помогне при обсада, с две малки кулички в двете крила. Само в два от прозорците се виждаше слаба светлина. Паркът пред дома беше запуснат, а вратите — отворени. Езерцето, където някога, може би е имало и шарани, беше тинясало и оттам се чуваше многогласен жабешки хор.
— Разруха и опустошение… — мрачно каза Лапад.
— Може отдавна да е умрял — обади се плахо Йен.
— Не — отряза Лапад. — Кралят изпраща два пъти в годината свой доверен куриер, който носи малки подаръци на пенсионираните рицари, за да се убеди, че са живи.
Те влязоха в парка, вълшебникът се огледа, после показа на Йен една сграда, която стоеше отстрани.
— Това е конюшнята. Закарай конете, там да пренощуват.
— Ами ако не ни приемат? — попита Йен. — Може би е по-добре да не бързаме.
Лапад погледна тъмната нощна гора, погледна и небето, където вече изгряваха първите звезди и каза твърдо:
— Ще ни приемат. Нещо тук не ми харесва, не си е работа да нощуваме под открито небе.
Чукчето на входната врата беше изтръгнато и се търкаляше на земята. Без да промълви нито дума, Лапад го вдигна и почука.
Настъпи дълга тишина. Йен и Халанбери бяха стигнали до конюшнята и бяха вкарали конете.
Най-сетне се чуха провлачени стъпки и вратата леко се открехна — дебела верига не позволяваше никой да се вмъкне вътре. Възрастен, пълен мъж загледа мълчаливо Лапад. Той държеше в едната си ръка меч, а в другата — фенер. Брадатото му лице беше сурово и враждебно.
Вълшебникът мълчеше.
— Какво?… — неприветливо попита мъжът.
— Сигурно кой знае какво — отвърна Лапад. — Тук ли живее доблестният кралски рицар, Гиран Арадан?
— Тук — отговори мъжът, на когото и през ум не минаваше да свали веригата.
— Предай на Гиран, че негов стар боен другар е дошъл да го навести.
Мъжът се намръщи и вдигна фенера, за да огледа по-добре лицето на Лапад. Изведнъж веждите му подскочиха нагоре и челюстта му увисна.
— Го… господин Радион… Радион Лобода?
— Радион Лапад — леко обиден го поправи вълшебникът.
Мъжът вече сваляше тежката верига и отваряше широко вратата.
— Господин вълшебник! Господин Ло… Лапад! Не ме ли помните? Не може да бъде! Черният брод, витамантите — зомбита ни подгониха, аз се биех срещу трима, мислех си, край… А вие… видяхте, смилихте се, обкръжихте ме с огнен кръг…