— Чакай, чакай… — Лапад се намръщи. — Тамин?
— Тимин, господин вълшебник. Хазар Тимин, оръженосецът на Ардан.
— Ха! — Лапад прегърна мъжа. — Тимин! Ти тогава беше още момче!
— Това е времето, господин вълшебник — въздъхна мъжът. — От него няма пощада… Сега внукът ми е оръженосец, на осемнайсет е, на колкото бях аз тогава. А вие изобщо не сте се променили!
— Това е от магиите — смути се вълшебникът. — Нали разбираш… ние стареем бавно…
— Разбирам, господин вълшебник. Как да не разбирам. — Хазар Тимин избърса сълзите си. — Минали са четирийсет години, а вие сте си същият… все така културен, умен, внимателен… Ех… колко се радвам да ви видя! Ама, влизайте, влизайте! — засуети се той. — Момченцето, също. Това вашият син ли е?
— Ученикът ми.
— Това е добре. Как попаднахте в нашата пустош?
Лапад и Трикс влязоха в голяма и тъмна зала. Огромният полилей, който висеше от тавана беше целият в паяжини и прахоляк, подът имаше нужда от метла и мокър парцал, повечето мебели бяха покрити със сиви, вехти калъфи.
— Ние тук я караме по най-простия начин — говореше, без да млъква Тимин. — Аз и жена ми — това е цялата прислуга. Синът и дъщерята отдавна се преместиха в Дилон, там живеят… рядко виждам внуците…
— Тримата ли живеете тук? — уточни Лапад.
— Четиримата. Ние с жена ми, господин Арадан и синът му — Кодар.
— Арадан има син? — учуди се Лапад. — Помня, че се оплакваше от… хм…
— Преди нямаше — охотно съобщи Тимин. — Но след като го излекувахте при Черния брод, той сякаш се подмлади. Ожени се втори път — нали беше вдовец… И преди петнайсет години се сдоби с наследник…
— Стига, бе! — Лапад изгледа Тимин със съмнение.
— Кълна се! — с жар възкликна бившият оръженосец. Вече живеехме тук, нямаше други мъже, само аз и господин Арадан. И синът ми, но той тогава беше много малък. Син на Арадан е, не се съмнявайте… приличат си като две капки вода. Жалко, че жената на господин Арадан умря при раждането, горката… А той — колко я обичаше, тя — колко го обичаше!
— А пък аз си мислех, че съм му оправил зъбите — замислено каза Лапад. — Трябва да намеря тези заклинания и да поработя с тях… те са златна мина… Добре, Тимин! Заведи ни при Арадан.
Тимин неочаквано се смути.
— Господин рицарят вече си е легнал… може би утре сутринта? Възрастта му…
Лапад се намръщи.
— Ами… както кажеш. Ще помогнеш ли на слугите ми да устроят конете за през нощта?
— Конете ли? — неочаквано се напрегна Тимин.
— Да, да! Конете. Животни на четири крака, с опашки и големи зъби, използват се за яздене и пренасяне на товари! — Лапад раздразнено тропна с жезъла си и на пода се посипаха искри. — И им помогни да пренесат продуктите в къщата. Ние успяхме пътьом да позасрамим вашите селяни и да съберем налога… Защо така сте ги разпуснали?
— Моля ви да не тропате, господин магьосник — каза Тимин, страхливо поглеждайки към пода. — Навсякъде е толкова прашно, че току-виж случайно пламнало… Ей сега ще помогна, разбира се. Вие се качвайте нагоре по стълбата, жена ми слага вече вечерята в гостната…
Когато слугата излезе, Лапад погледна мрачно към Трикс и поклати глава:
— Нещо тук не е наред, ученико. Тук има нещо нечисто.
Трикс беше абсолютно съгласен с него.
Вторият етаж се оказа по-чист и поддържан от първия. Чевръста възрастна дама сложи масата (на Трикс му се стори, че половината продукти бяха от тези, които те донесоха), Тимин обиколи гостната, запали свещите на полилеите и постави свещници в тъмните кътчета, после запали огромната камина. Веднага стана по-уютно. Йен и Халанбери седнаха в ъгъла, върху стария килим, който покриваше пода и гледаха да не се набиват в очи.
Тимин доведе наследника на рицаря Арадан — бледо и тихо момче, на години колкото Трикс. Момчето стисна ръцете на Лапад и на Трикс, без да ги гледа в очите, пожела им да се чувстват в имението като у дома си и изрече няколко заучени фрази, които идваха по-скоро от ума му, отколкото от сърцето — за бойното братство, за това, че „много съм чувал за вас от татко ми“ и за скромния прием, който не е скромен заради алчност, а от бедност.
Лапад потупа момчето по рамото и изрече също толкова дежурните думи за дружбата, калена в боевете, за това колко си приличат Кодар и баща му — „познах, познах този дързък поглед и тази волева уста!“ и за това, че не е ценен богатият прием, а искреното гостоприемство.