Трикс не откъсваше очи от момчето и си мислеше, че погледът му нямаше как да се нарече дързък, а устата му беше мокра и провиснала. А и можеше ли да се очаква нещо друго от момче, което е прекарало живота си в глухата провинция, в обществото на престарелия си баща и двама възрастни слуги? Трикс дори се опита да завърже разговор с него, но Кодар отговаряше едносрично, усмихваше се, не където трябва на шегите, понякога не чуваше въпросите — сякаш мислеше за нещо свое.
Така че вечерята мина без особено веселие — дори бутилката старо, хубаво вино от мазето на рицаря, никого не развесели. След вечерята, Тимин се разбърза, устройвайки ги за през нощта. Лапад и Трикс щяха да спят в стаята за гости — там имаше огромно легло с балдахин и тясна кушетка в нишата, която явно беше предназначена за дете. За Йен и Халанбери Тимин отреди стаята на слугите, която вече дълги години стоеше празна.
Лапад заключи с резето, мълчаливо обиколи стаята, отдели особено внимание на решетките на прозорците, надникна в шкафовете и под леглото. Не откри нищо по-опасно от старото нощно гърне, но това не го успокои.
— Лягай, без да се събличаш — заповяда той на Трикс. — И гледай да не заспиваш.
— Ще се сучи ли нещо? — плахо попита Трикс.
— Разбира се — пълнейки лулата си, отвърна Лапад. Той седна на леглото и загаси свещите в свещника. Слабата светлина на огънчето от лулата не разсейваше мрака. — Разбираш ли, ученико, всичко на този свят се подчинява на законите на логиката и красотата. След като се натъкнахме на селото със странните селяни, минахме през гората късно вечерта, срещнахме стария оръженосец, който страни от отговорите, значи всичко е предрешено.
— Тук се крие някаква ужасна тайна — каза Трикс.
Лапад въздъхна:
— Тайна ли? Да, разбира се. Ужасна? Отчасти. По-скоро тъжна тайна, мой малък приятелю. Чувал ли си някога историята за рицаря Огусто?
— Не — призна си Трикс.
— Това се е случило отдавна, по времето на моя дядо — каза Лапад. — Тогава в кралството вилнеела Червената чума. Тези, които се разболявали от нея, в началото се покривали със сини петна, след това от тях се леела зелена зловонна пот… а след това умирали.
— Тогава защо е Червена? — попита Трикс.
— Защото имало едно-единствено лекарство за тази болест. Три дена подред да се пие човешка кръв. Понякога, в големите семейства спасявали децата, които били болни от чумата, като всички давали от кръвта си и болестта отстъпвала… За някои хора, които много искали да се излекуват, но нямали толкова много предани роднини, имало и друг начин да се сдобият с много кръв…
— Бр-р… — прошепна Трикс и почувства, че го облива студена пот.
— Рицарят Огусто бил един от тези, които, без да щадят сили, се борели с чумата. Заедно с други рицари, той стоял под карантина и не позволявал на чумата да се разпространява. Гонел бандитите, които, заради собственото си спасение, били готови да убиват невинни хора. Огусто бил славен рицар, но и него чумата не го подминала.
— Разбирам — каза Трикс.
— Не, не разбираш. Всички рицари от неговия отряд отишли при него и предложили да му дадат от кръвта си. Сигурно никой нямало да умре! Но Огусто отказал. Той казал, че е длъжен да даде пример как се понася мъжествено съдбата. Да не изкушава останалите хора с чудотворното си спасение. И още — че няма право да се спасява по начин, заради който самият той е преследвал другите…
— Умрял ли е? — попита Трикс.
— Разбира се. Но нали разбираш, ученико, че баладите и преданията не ги пишат за тези, които са живели обикновен живот, а за тези, които са сторили нещо извънредно. Уникално. Човек може да бъде праведен колкото си иска, докато не попадне в беда. И точно тогава той може да се превърне в злото, с което се е борил.
Лапад въздъхна и се надигна. Остави лулата настрана. Тропна лекичко с жезъла и на дръжката му пламна бледозелен пламък.
— Да вървим, Трикс. Мисля, че е време.
Трикс вървеше след Лапад по тъмните коридори на имението. Те минаха от главното здание в лявото крило. Заизкачваха се внимателно по витата стълба и се озоваха пред здрава дъбова врата. Под нея се процеждаше слаба светлина.
Лапад спря. Докосна Трикс по рамото и му показа желязното резе, което затваряше вратата отвън. Впрочем, сега резето беше издърпано.