— … ще дойде — достигна до тях слаб, непознат глас. — Изобщо не се съмнявай.
— Позволете ми да ви отведа оттук, сър Гиран! — говореше Тимин. — В гората има една колиба, ще поживеете ден-два в нея…
— Верни мой оръженосецо… — печално отвърна сър Гиран. — Колко пъти съм те молил да не казваш „живял“, „живее“, когато става дума за мен…
— Сър Гиран…
— Недей. Аз помня младия магьосник Радион Лапад. Виждал съм очите му, когато се сражавахме с витамантите. Той е разбрал всичко и ще дойде. Даже мисля, че в момента стои зад вратата. Влезте, господин вълшебник!
Лапад се изкашля и отвори вратата. След него в кръглата стая на върха на кулата плахо влезе Трикс.
Прозорците на стаята бяха с дебели железни решетки. Обстановката беше аскетична, сурова — легло, мъничка маса, един стол. На масата имаше оглозгана кокошка. Сурова кокошка. На леглото, под одеяло, цялото в петна, лежеше старец със зеленикаво лице, върху което трескаво блестяха очите му. До него, на стола седеше тъжен и потиснат Тимин.
— Не можете да заспите ли, господин вълшебник? — печално попита той.
— Както и ти, верният слуга — отвърна Лапад. — Както и ти, храбри рицарю Гиран Арадан. Благодаря, че ме покани да вляза. Виждам, че умът ти е толкова проницателен, колкото и преди… когато беше жив.
— Благодаря ти за добрите думи — отвърна зеленикавият старец — но ако трябва да съм честен, аз вече втори час, на всеки десет-петнайсет минути те приканвам да влезеш. Бях уверен, че ще дойдеш, само не знаех, кога.
— Как се случи това, Гиран? — попита Лапад.
— Как или защо?
— Първо — как, после — защо.
— Аз умирах — простичко отвърна рицарят. — От старост. Това беше преди петнайсет години. И сякаш по нечия зла воля, точно когато се готвех да напусна този свят, на портите на имението почука един витамант.
— Витамант ли? Тук, на кралска земя? Преди петнайсет години? — Лапад беше не просто учуден, той беше объркан и възмутен.
— Придружаваше го кралска стража, приятелю. — Гиран въздъхна. — Това беше тайна мисия от Кристалните острови, витамантът отиваше при крал Маркел за секретни преговори. Рутинни неща, сам разбираш… Войната отдавна беше приключила и трябваше да се осъществяват някакви контакти, да се търсят допирни точки.
— Ти си станал като истински политик — промърмори Лапад. — Добре, да допуснем…
— Витамантът и стражите помолиха да ги приютя за един ден. Те пътуваха тайно, нощем. Помислих си, че няма да е голям грях, ако преди смъртта си поговоря с бившия си враг… това, което отива на краля, не загрозява и слугите му. И тогава Гавар…
— Гавар ли? — възкликна Лапад. — Гавар Вилорой? Рицарят-магьосник?
— Същият — кимна старецът. — Да, аз си спомних, че някога бяхме кръстосвали мечове… но това, в последния ми час не беше важно. Гавар изслуша моята история и ми предложи… услугите си.
— Да станеш зомби ли ти предложи?
— Не, не, не зомби! — възмути се старецът. — Аз още не бях умрял. Той ми предложи да стана лич, жив покойник, който е изиграл смъртта и се е превърнал в ходещ труп и да съхраня разума и чувствата си…
— Винаги съм мислил, че само вълшебник може да стане лич — замислено каза Лапад.
— Не е задължително. Витамантите наричат такива като мен полуличове… ние не владеем магията, както и когато сме били живи, но оставаме полумъртви.
— И какво се промени у теб след преображението? — попита Лапад. — Извини ме, стари бойни друже, че те разпитвам. Но обикновено не се случва всеки ден човек да е с полумъртвец.
— Няма нищо, разбирам те — успокои го Гиран. — Да ти кажа, много неща се промениха. Престанаха да ме болят старите рани. Не е задължително да дишаш… разбира се, когато не разговаряш с някого. Станах силен и бърз, както на млади години…
Лапад хвана жезъла си по-удобно и кимна:
— Благодаря ти, ще го запомня. А психологическите промени?
— Прияжда ми се сурово месо — въздъхна Гиран. — И ако трябва да съм честен — не само сурово, но и живо.
— Човешко ли? — уточни Лапад?
— Не, като цяло — не — след кратък размисъл отговори старият рицар. — Аз сега не усещам особена разлика. Но хора не съм ял, бъди сигурен!
— Нито веднъж! — с развълнувано потвърди Тимин. — Дори когато тук влязоха разбойници и господин Арадан им откъсна главите, дори тогава не изяде никого. Каза: „Разкарай ги от погледа ми, да не ги виждам! И бързо ми донеси жива кокошка…“