Дмак се смути.
— Ами… дреболии. Вълнова фурна, например.
— Какво е това?
— Това е желязна кутия с вратичка. В нея се вкарва с мехове горещ въздух от печката. Този въздух на вълни минава през кутията и много бързо нагрява храната. Така може да се приготви набързо нещо вкусно. Вземате една питка, слагате вътре едно кюфте, парче сирене… Когато ви се дояде, нагрявате я за една минута във вълновата фурна!
— Ужасно! — възкликна Лапад. — Разбира се, че питката с кюфтето трябва да се претопли. Никой не обича студени кюфтета… Но когато не са пресни и са претоплени, не са вкусни и са вредни за стомаха.
— Не е особено вкусно — призна Дмак. — Но ако намажеш питката с горчица или със салца, може да се яде.
— Друго какво си измислил? — продължи разпита си Лапад.
— Измислих една чаша, от която можеш да пиеш, докато вървиш. Има си капак, а през една дупка вътре се пъха сламка… Вървиш и си пиеш. И не се разплисква.
— Това може да свърши работа когато пътуваш — малко омекна Лапад и изтръска от ръкава на мантията си виното, което се беше разляло. За щастие мантията, с която вълшебникът пътуваше, беше толкова зацапана, че виното дори нямаше намерение да попива и стоеше на капки върху плата. — Или за симпозиуми. Разхождаш се из залата, пиеш си виното през сламка… Хм, любопитно. Какво още?
— Бързи картофи…
— Това какво е?
— Картофите се режат на тънки филийки. И се слагат във вряща мазнина. Само една минута и могат да се ядат!
— Кошмар! Кошмар! Кошмар! — възкликна Лапад. — Ти представяш ли си какво може да се случи с тази страна, където се хранят така? Хората ще започнат да се хранят на крак и това ще повреди стомасите им. Заради лошото храносмилане, телата им ще станат дебели и тромави, характерът им ще се изпорти, зъбите им ще се развалят, моралът им ще отслабне. Навикът да се храниш на крак ще доведе до това, че всеки постоянно ще бърза. Това ще бъде общество, в което хората няма да имат време за мъдри размишления, а бързите и некомпетентни решения ще минават за велики. Младежо! Приеми един съвет от стария вълшебник — забрави за тези опасни начинания. Твоите наставници с пълно основание не са пожелали да ги приемат!
— Все едно, това рано или късно ще се случи — упорито настоя Дмак. — Това е прогресът, той не може да бъде спрян!
— Тогава по-добре да се случи по-късно! — възкликна Лапад. — Ако може, нека не е докато ние сме живи!
— Аз исках, когато събера пари да отворя такава лавка — призна Дмак. — „Хапни набързо!“ А когато забогатея — още една. После още една. Бързи картофки, питка с кюфте, сладък сок в чашка… слагаш повечко мед и от дечурлигата няма отърване!
— Аха, на мен ми харесва — изписка Халанбери.
Аннет, която се беше разположила върху рамото му, тихичко захихика — с което си заслужи строгия поглед на магьосника.
— Емблемата на тази лавка трябва да бъде задник — язвително подметна Лапад. — Защото от такава храна неизбежно настъпва хранително разстройство!
— Уха! Задник! — развесели се Халанбери. — Аха! Харесва ми!
— За децата ще има подаръци — добави Дмак. — Играчки. „Десетте най-велики магьосници“ например.
— Какъв е смисълът на това нещо? — порази се Лапад.
— Децата ще поискат да съберат всичките. А аз ще направя така, че в един град да има фигурките на деветте магьосника, та всички да търсят десетия, а фигурките на десетия магьосник да са много, много малко. В друг град да е пълно с тази фигурка, но другите да ги няма. И всички деца да ги търсят в „Хапни набързо“. Да идват отново и отново. С родителите си.
— Да! — с възторг каза Халанбери. — Да, да, да!
— Ти си чудовище! — възкликна Лапад. — Това… това е ужасно!
— Защо да съм чудовище? — обиди се Дмак. — На Халанбери аз бих подарил и десетте фигурки. И бих дал пари на приюта за сираци. Аз съм добър!
Лапад присви очи. И Трикс с ужас разбра, че изобретателният Дмак няма да стигне до Столицата. Или ще стигне, но във вида на някакъв полезен предмет или като малко забавно животинче.
Изглежда Аннет си беше помислила същото, защото скри в шепи ужасеното си лице.
— А на вълшебниците, чиито фигурки подарявам на децата, бих плащал част от печалбата — продължаваше нищо неподозиращият Дмак. — Не много голяма част, а оборотът ми ще е охо-хо!…
— На колко си оценил съгласието на вълшебниците за тази работа? — презрително попита Лапад.