— Предполагам, че от една лавка биха могли да са сто.
— Сто какво?
— Жълтици, разбира се! — обиди се Дмак.
— На десетимата магьосници? — присви очи Лапад.
— Не, не на десетимата. На всеки. Но си мисля, че петима от магьосниците биха могли да са от тези, които вече не са между живите. На тях няма нужда да им се плаща. А на останалите — по сто… — Дмак доля вино в чашата на смаяния вълшебник. — Между другото, господин Лапад… аз смятам, че вие задължително трябва да бъдете от тези, петимата. Бихте могли да ми изброите и останалите кандидатури. За консултацията вашата част може да бъде увеличена… малко.
— Това звучи… — Лапад се изкашля. — Това звучи любопитно. Но аз категорично възразявам против кандидатурата на главата на Академията за вълшебници, господин Хомра. Неговата репутация е силно преувеличена.
— Значи няма да е в списъка — твърдо каза Дмак.
Лапад се разсмя, наведе се напред и потупа Дмак по рамото.
— В твоята идея има рационално зърно…
— Не, засега не мога да кажа как се готвят бързо зърнени храни — със съжаление призна Дмак.
— Не, имам предвид тази… бързата питка…
— Бързите картофки.
— Добре, нека са картофки. И фигурките, да, непременно фигурките. Глинени. Ако наемеш бедните самаршанци, ще ти ги изрисуват на ръка…
— А може ли да се направи така: — неочаквано се обади Халанбери — фигурката да е на части. Вълшебникът отделно и жезълът му — отделно. За да може човек да го мести където си поиска — ту в едната ръка, ту в другата… Или шапка…
— Гениално — каза Лапад. — Вземи!
Той връчи на Халанбери една малка монетка и той засия от гордост.
— Може да се направи не просто магьосник, а магьосник-свирка — продължи Халанбери. — Хващаш го и свириш!
Вълшебникът и готвачът се спогледаха.
— Това е… някак… много смело — каза Дмак.
— Ще го отложим за в бъдеще — кимна Лапад.
На Трикс му беше безумно интересно да слуша този увлекателен разговор, но въпреки това усети, че заспива. Той се премести в другото помещение, легна на своето диванче и се завърза с ремъка.
Каретата бързо се носеше по пустинния път. Кочияшът отново припяваше нещо за пътища и за това как ще разпрегне конете и ще ги напои. От време на време зад преградката се чуваха възгласи:
— А ако някой много бърза, ще му го опаковам в кутия!
— Питката може и с кюфте, може и с парче риба…
— И банички! Непременно банички!…
Трикс затвори очи и блажено заспа.
Пътешествието до Столицата, благодарение на щедростта на барона, се оказа наистина бързо и приятно. Сменяйки конете по пътя, каретата със сигурната си охрана мина през земите на Исмунд, през земите на наследника-принц (но доколкото принц-наследник все още нямаше, тези земи се управляваха от кралски наместници и затова представляваха тъжна гледка). Лапад ту съчиняваше нови заклинания (в тези моменти Трикс отиваше при прислугата, защото вълшебникът заяви, че вдъхновението му идва само когато е сам), ту обсъждаше с Дмак бъдещето на закусвалните (решиха, че ще бъдат закусвални) „Хапни набързо“. Незабелязано стана така, че Лапад вече не беше в ролята на консултант по въпроса с вълшебниците, а в качеството си на пълноправен съдружник.
Точно след пет дни, в една хладна дъждовна вечер, когато водните капки се чудеха дали не е време вече да се превърнат в снежинки, каретата наближи югозападните врати на Столицата (народът ги наричаше Прашните, защото през лятото югозападният вятър често довяваше до градските стени ехо от пясъчните бури — последното отмъщение на Самаршан за отнетите земи). Сега обаче нямаше никакъв прах, разбира се, само дъжд, локви и кал по калдъръмения път.
Пред главните порти се беше подредила дълга върволица от талиги и карети. Тези, които бяха пеша, минаваха отделно през една малка вратичка, където кратко, но настоятелно ги разпитваха стражите. Поглеждаха и в каретите, оглеждаха багажа, затова опашката не се движеше бързо.
— Сигурно проверяват за разбойници — предположи Трикс, поглеждайки през прозореца.
— Доколкото ми е известно, проверката на всички гости е обичайна практика в Столицата — отвърна Лапад. Вълшебникът облече парадната си мантия, вчеса брадата си, почисти с парче кадифе дръжката на жезъла си и изобщо, така се накипри, сякаш не отиваше да пренощува в най-близкия хан, а отиваше направо на прием при Маркел. Освен това, Лапад дъвчеше, мръщеше се и плюеше през прозореца пръчици канела, за да затисне миризмата на свинското с чесън и тъмното пиво, които беше употребил на обяд. Можеше да си помисли човек, че не само отиваше веднага при краля, ами щеше да се целува с него по устата, както е самаршанският обичай.