Храбрият кочияш предпочете да си замълчи и да не влиза в пререкания.
— Кой още е там? — Офицерът погледна в каретата.
— Ние сме от прислугата — жално каза Халанбери. — Аха. Аз помагам в кухнята, а това е Йен, той се грижи за дрехите на господа вълшебниците и прислугва на масата…
— Ама че господарски навици имат тези провинциални заклинатели — изсумтя офицерът. — За вас нищо не са ни казали… — Той се поколеба, но изглежда реши, че за днес е арестувал достатъчно деца. — Разкарайте се, докато не ви се е случило нещо. И друг път си подбирайте господарите!
Трикс взе с една ръка торбата с нещата, хвана с другата Халанбери и двамата изскочиха от каретата. Под ярката светлина от фенерите те видяха как на Лапад, който беше изпънал гордо снага и беше вдигнал високо главата си, му напъхват в устата огромен парцал. Йен покорно чакаше реда си.
— Може ли да се влиза в града? — обади се Трикс. — Че тук няма как да си намерим нови господари…
— Пуснете дребосъците да минат — каза офицерът. Погледна към Трикс с подозрение, но в същия момент Йен кихна силно и цялото внимание на стражаря се насочи към него. — Нито дума! Нито думичка!
Йен отново кихна.
— Наздраве — неочаквано изтърси офицерът.
— Благодаря — отвърна Йен.
— Нито дума на глас! — отново зарева офицерът. Изглежда той беше виждал как само от една дума на магьосника падат мъртви враговете и пламват градските стени. — Бързо! Бързо му запушете устата!
Трикс стисна здраво ръката на Халанбери и те забързаха към градските порти. Никой не ги спря.
Петте жълтици от Исмунд, които Лапад щедро му остави, Трикс реши да не пипа. Те с Халанбери спряха в една тъмна уличка, която миришеше лошо. Тя се намираше веднага след градските порти, малко вдясно, след като се мине под арката, ако влизате в Столицата през югозападните порти. Никога не ходете там, когато е тъмно — може да настъпите нещо гадно. Затворената лавка на кожаря, край която се оказаха двамата, беше покрита с позеленели от времето ламарини и това напълно устройваше Трикс.
— За богаташа, една медна монетка е като песъчинка в морето — каза Трикс и протегна напред ръка. — А за бедняка тя е цяло богатство. С нея той ще се нахрани и ще преспи на топло. Ако не само една, а цяла шепа, сътворени с магия, досущ като истинските, се изсипят в ръката ти — ти си богаташ!
След една секунда, в шепата на Трикс се изсипаха купчина монети, а медният покрив на лавката стана на дупки. Една част от монетите се разпиля и Халанбери клекна да ги търси в калта.
— Недей да ровиш в тази мръсотия! — изхока го Трикс. — Ако трябва — още ще направя…
— А ти все пак внимавай с тези заклинания — посъветва го Аннет от джоба му. — За вълшебника правенето на медни монети е по-страшно престъпление от държавната измяна!
— Повече няма — неубедително обеща Трикс. — Да вървим, Аха!
След пет минути (Трикс се постара да минат не по най-оживените, но и не по най-мръсните улички), те откриха първия хан. Той обаче изглеждаше подозрително, отвътре се чуваха такива вопли и звуци от удари, а пред вратата му се мотаеха такива мрачни и страшни хора, че Трикс стисна по-здраво ръката на Халанбери и те подминаха хана под лошите погледи на хората пред него.
Следващият хан беше разположен на по-широка и по-светла улица, хората около него не криеха лицата си и наоколо изглеждаше доста по-безопасно. Затова пък, около него се въртяха групички от силно нарисувани жени, които разговаряха с кресливи гласове. Трикс веднага беше хванат и в ухото му някой започна да шепне нещо много горещо. В джоба му се разшава Аннет и Трикс разбра, че и оттук трябва да си вървят, докато търпението на феята не е свършило.
По-нататък излязоха на една съвсем широка улица, настлана с калдъръм и почти без локви. Тук навсякъде светеха фенери и се разхождаха добре облечени граждани. Ханът, който Трикс забеляза, изглеждаше дори прекалено приличен — пред входа му имаше една олющена, но чиста карета, шарена табела гласеше „Трите весели гарвана“ и беше украсена с позлатена корона — тук понякога отсядаха благородници. Трикс реши, че това е доста прекалено. Но да се влачат повече под дъжда, не им бяха останали сили. Той приглади косата си, придаде на лицето си по-сериозно изражение и влезе вътре.
Това заведение наистина беше достойно за табелата си. Масите бяха постлани с покривки на квадратчета, много от посетителите се хранеха с вилици, а когато ругаеха, правеха го културно — под сурдинка.