— Значи не са витамантите — реши Тиана. — Кой тогава е донесъл? Защо заслужилият вълшебник, ветеранът от битката при Черния Брод е арестуван като някакъв разбойник пред вратите на Столицата?
Трикс вдигна рамене. А Халанбери си призна:
— Не знам.
— Аз имам нещо на ум — каза Тиана. — Само че е много странно. Нека помисля още малко… трябва да разбера едно нещо.
Известно време тримата просто се разхождаха по площада пред двореца. Оттук нямаше нещо Бог знае какво за гледане — може би само високата стена, по която се разхождаха сурови стражи, постланата с калдъръм улица, Часовниковата кула и върховете на дворцовите куполи.
Площадът винаги беше пълен с народ. Някои идваха да се полюбуват на стената около двореца, някои — за да се поклонят на монументите на героите и кралете, които се извисяваха по цялото протежение на стената, някои се надяваха да видят кортежа на краля, а ако имат късмет — и него самия, изпитващо оглеждащ столичните жители.
В тълпата сновяха продавачи на сувенири и търгуваха с изрисувани гравюри на двореца и краля, акварелни рисунки на Столицата, дървени фигурки, които изобразяваха знаменитите кралски стражи в парадна униформа, с торбички и чанти, изработени от работилницата, която снабдяваше кралския двор с чанти и с торби, с миниатюрни чинийки, на които беше изрисувана Часовниковата кула (на дънцето имаше парченце смола, с което чинийката можеше да бъде залепена за бюфета в кухнята), с меки играчки, изобразяващи придворните птици — гълъбите, придворните животни — енотите и придворните насекоми — пчелите. На специални места бяха събрани заедно специално подбрани просяци, които имаха право да посещават кралския площад — старци, изгубили в боевете краката или ръцете си; превити на две старици, захвърлени от жестоките си деца, самотни майки, които просеха пари за незаконородените си деца; малки дечица със затрогващо големи очи, които се нуждаеха от храна и обич. Дори Трикс, който знаеше как работят придворните просяци и какви данъци плащат, хвърли няколко медни гроша на едно младо момиче, което събираше пари, за да си купи целебен самаршански еликсир — толкова жално девойката изброяваше безчислените си болежки.
Но малчуганите, които сновяха по площада, и които зяпачите току привикваха, изслушваха и им даваха по някоя монета, Трикс изобщо не можа да разпознае. В началото, той ги взе за джебчии, но момчетата не се криеха, подвикваха някакви думи и носеха ярки жълти шапчици с пискюли на върха, които изпъкваха в тълпата. По едно време, едно от тези момчета се оказа съвсем близо до Трикс и той чу:
— Клюки! Клюките на деня! Всички пресни клюки! Най-интересните, чуйте ги! Клюки!
Тиана мигом се оживи и замаха с ръка на момчето. То изгледа децата с известна доза съмнение, но все пак се приближи до тях и обясни снизходително:
— Кралска клюкарска служба. Един грош — една минута. Всички истории от кралския дворец, тайни, интриги, сензации. Всичко, което бихте искали да знаете, но за което дори не смеете да попитате. Къде отиват нашите данъци? От какво е болен военният министър? Вярно ли е, че кралицата има самаршански корени? Колко му излиза на народа издръжката на каретния парк на негово величество?
— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че кралят си има специална служба, която да измисля клюки за него?
— Ами да — потвърди момчето и подсмръкна. — К’во? Дори да нямаше такава служба, пак щеше да има клюки. А сега короната печели от тях — това първо. Клюките може да се подбират — това второ. А и всички виждат, че в нашето кралство, кралят не се страхува от клюките — това трето! Какво, ще слушате ли? Парите предварително!
— Всякакви клюки ли има? — попита Тиана.
— Можете да си поръчате. Само че имайте предвид, че на вас, като на непълнолетни, нямам право да ви разказвам някои от клюките. Ъ… нали разбирате… за фрейлината на нейно величество и министъра на алхимията или за началника на стражата и…
— Че ти си по-малък от мен! — възмути се Трикс, въпреки че нямаше намерение да се интересува от пикантните тайни на двора.
— И к’во от това? Аз, може да се каже, не съм човек, а лице на служба при негово величество, аз нямам възраст.
— Издухай си носа, лице на негово величество — каза насмешливо Тиана. — Ето, вземи.
Трикс не се досети веднага, че въпреки думите „ето, вземи“, именно той трябваше да даде на клюкаря монета — княгинята, както подобаваше на всяка висока особа, нямаше пари в себе си.