— Правилно — каза Трикс. — Ще вървим ли?
— Да вървим, аха! — радостно възкликна Халанбери.
Трикс и Тиана изумено го изгледаха.
— Какво? — Халанбери застина на място. — Искате да кажете, че не идвам с вас?
— Аха — каза Тиана.
— Не се подигравайте с мен! — Халанбери беше готов да заплаче. — Не можете да постъпите така!
— Можем, каза Трикс. — Първо, твърде опасно е. И второ — не можеш да минеш за ученик на алхимик, защото те не вземат толкова малки момчета за чираци.
Лицето на Халанбери стана не по детски сериозно.
— Разбрах — каза той. — Всичко разбрах… Вие никога не сте ме вземали на сериозно. Аз съм бил всичко на всичко забавният спътник на главните герои, малкото момче със смешния навик, където му хрумне да казва „аха“. Но сега започвам да преча на вашите приключения и вие просто ме избутвате встрани. Интересно, как не ви хрумна да ме дадете за ученик на артистите или на Паклус за оръженосец! Аз усещах, усещах, аха, че в този миг съдбата ми виси а косъм!
Трикс и Тиана се спогледаха смутено.
— Халанбери — ласкаво каза тя и прегърна момчето. — Ти си единственият ми роднина, ти си по-малкото ми братче и не ме интересува, че си доведен! Ти ми помогна да избягам от двореца и се би с витамантите! Но сега, честна дума, изобщо не е възможно да те вземем със себе си! Разбираш ли… — Тя въздъхна и разпери ръце. — … има сила, която е над нас. Това, което става, има своята логика! И в тази логика няма как да бъдеш вкаран! Това ще е съчинено, съшито с бели конци и ще предизвика всеобщ присмех!
— Разбирам… — печално каза Халанбери и наведе очи.
— Така че ти ще трябва да останеш в хана. На теб ще ти бъде възложено да пазиш… ъ… една вещ. Ние ще ти я оставим. Да речем, че това ще са остатъците от този чувал… Ти ще ни послушаш и ще ни чакаш, съгласен си, нали?
— А ще се върже ли с логиката на това, което става, аз да почакам мъничко, после да изляза от хана и тайно да тръгна след вас? — попита Халанбери.
— Ще се върже — кимна Тиана. — Но така или иначе, в двореца няма да можеш да влезеш. И ще стоиш като глупак на дъжда, докато ни чакаш…
— Това ще бъде много трогателно — каза Трикс. — Малчуганът стои под проливния дъжд, пред огромния кралски дворец и чака сестра си и по-големия си приятел. А те все не идват и не идват, вече се смрачава, народът се разотива и само малката, тъжна фигурка…
— В никакъв случай! — каза Тиана. — Виж, че обувките му се разпадат! Ще се простуди и ще умре! Такава логика не ни трябва… — Тя поклати глава и завърши сурово: — Ние ще те заключим. А през прозореца няма да излезеш, защото те е страх от високото и изобщо — ти не си чак толкова глупав!
Така спорът беше приключен. Халанбери наведе глава, седна до прозореца и дори не се сбогува със сестра си и с Трикс.
С него остана Аннет. Да вземат със себе си феята, нямаше никаква възможност — вълшебното същество щеше да бъде разкрито още с влизането в двореца…
— Няма нищо — каза Тиана, когато заслизаха по стълбите. — Ще се сърди известно време, после ще ни прости.
— А ако ни убият — добави Трикс — поне той ще оцелее.
— Точно така! — възкликна Тиана. — За това не бях се досетила!
Трикс и Тиана стигнаха до площада по-рано. Трябва да се отбележи, че не валеше никакъв дъжд, а и вчерашният сняг се беше разтопил. Беше мразовито, над града надвиснаха сиви облаци, но времето беше сякаш по-пролетно.
— Ако всичко свърши благополучно — каза Трикс — ще трябва да дойдем до Столицата през пролетта. Казват, че тогава тук е много красиво.
Тиана обаче нямаше намерение да поддържа разговора. Може би беше разбрала най-сетне какво тежко изпитание им предстоеше. Известно време те се помотаха около вратите, след това си купиха от една лавка по чаша горещо вино с подправки, после позяпаха картините на един търговец на гравюри (сякаш напук днес пред очите им попадаха все мрачни сюжети: „Смъртта на заговорниците“, „Маркел хвърля в тъмница барона-предател“, „Централният затвор в дъждовна вечер“). Накрая, когато часовникът удари единайсет без четвърт, на площада се появи делегацията на гилдията на алхимиците.
Както беше по протокол, алхимиците вървяха пеша, без шапки на главите и от време на време вдигаха ръце към небето и славеха краля. Най-отпред тримата най-старши алхимици носеха символите на професията — чувал с гърмяща смес (на него беше изписано с големи букви „ИМИТАЦИЯ. НЕ ГЪРМИ“), ракета върху пръчка и колба с пурпурна боя. Момчетата-чираци (на някои им липсваха по няколко пръста на ръцете, други имаха превръзки на едното си око) хвърляха около процесията пиратки.