Но още по-добре от пиратките, появяването на алхимиците оповестяваше миризмата — противната миризма на химикали, с които те работеха в лабораториите си. В този смисъл с алхимиците можеха да се състезават само фекалчиците, чиято гилдия имаше уникалното право да се среща с краля не в тронната зала, а пред двореца, на чист въздух.
Тиана хвана Трикс за ръката и го помъкна към алхимиците. Един възрастен алхимик, който мъкнеше чувал с гърмяща смес, изгледа изпод вежди първо Тиана, после Трикс и кимна към по-младия алхимик, който вървеше след него. Той, от своя страна, ръгна в хълбока един съвсем млад, но вече абсолютно оплешивял алхимик, с невероятни цветни петна по главата — сини, червени, зелени. Пъстроцветния алхимик повика Тиана и Трикс, след което посочи зад гърба си — там вървяха останалите чираци. Те бяха съвсем малко по-възрастни от Трикс и Тиана.
Тиана веднага застана зад разноцветния алхимик, а Трикс застана вдясно от нея. На главите им поставиха шапки с емблемата на гилдията — кръстосани четка и ракета. В ръцете на Трикс някой пъхна буркан със сребрист прах. На Тиана й връчиха пръчка, на върха на която имаше закрепено кречетало и й казаха да го върти. Трикс така и не разбра каква беше връзката между кречеталото и алхимиците.
Колкото повече наближаваха портите на двореца, толкова по-шумни ставаха алхимиците. Гърмяха пиратки, припламваха и хвърляха искри бенгалски огньове, подскачаха клоуни, излитаха нагоре огнени пеперуди. Чираците подаряваха на жените, които тичаха до процесията ярки бои, на мъжете — шишета с мастило, а на децата — цветни моливи. Изобщо, алхимиците правеха всичко възможно да спечелят доброто разположение на гражданите.
Когато стигна до главните порти, делегацията спря. За да я посрещне, тържествено излезе кралският церемониалмайстор. В съгласие с древната традиция, той гледаше само в краката си и се преструваше, че никого не забелязва. Беше облечен със старомодна ливрея с блестящи копчета, на главата му имаше пищна шапка, в дясната си ръка държеше гравиран жезъл от блестящо черно дърво.
— Поданиците идват при краля! — със скърцащ глас произнесе най-възрастния алхимик, който държеше ракета на пръчка.
Церемониалмайсторът се разхождаше напред-назад и се правеше, че нищо не чува.
— Поданиците идват при краля! — този път думите бяха произнесени от цялата делегация.
Церемониалмайсторът отново не реагира.
Старши-алхимиците вдигнаха ръце и този път гръмнаха и делегацията, и цялата тълпа от зяпачи на площада:
— Поданиците идват при краля!
Смяташе се, че ако зяпачите не поддържат делегацията на гилдията, то няма никаква необходимост тя да бъде пусната вътре и да се отнема от времето на краля. Тълпата, разбира се, винаги поддържаше делегациите. В края на краищата, това бяха жени, деца и роднини на членовете на гилдията.
На третия призив, церемониалмайсторът реагира — вдигна глава, с неестествено учудване огледа алхимиците и произнесе:
— Един, двама…
— Трима, четирима! — в хор отвърнаха алхимиците.
Церемониалмайсторът, се престори, че е объркал броенето, поклати глава и започна отново:
— Един, двама…
— Трима, четирима! — отново отговориха алхимиците.
— Кой е дошъл? — строго попита церемониалмайсторът.
— Най-умните! — каза първият водач на алхимиците.
— Най-смелите! — подхвана вторият.
— Най-можещите! — довърши третият.
— Един, двама… — започна отново да брои церемониалмайсторът.
— Нямаме брой! — отвърнаха алхимиците.
— Три, четири! — продължи церемониалмайсторът.
— Но ти ни брой и не се бой! — насърчиха го алхимиците.
Церемониалмайсторът махна ритуално с ръка и изрече:
— Леви, леви! Раз, два, три! В стегнат строй напред тръгни!
Алхимиците започнаха да маршируват на място, отмервайки:
— Раз-два! Три-четири!
Три-четири! Раз-два!
Трикс усети как го завладява общият ритъм. Портите се отвориха бавно и тържествено и колоната от алхимици, следвайки церемониалмайстора започна малко по малко да изчезва зад дворцовата стена.