С леко съжаление в сърцето Трикс тръгна към изхода. На него му харесваха и Бамбура, и Шараж, и може би, той също с времето щеше да си намери място в трупата, където сигурно щеше да живее спокойно. Но Шараж беше прав — така нямаше да си отмъсти. Значи си е струвало и да приеме препоръките от Тор Галан и да се захване с търговия.
Вратата беше отворена и Трикс излезе без никакъв проблем от залата. Охранителят, суров на вид, облечен с дрехи на северен варварин-наемник, с боен чук на пояса, огледа подозрително Трикс, но го пусна да излезе. Трикс си помисли, че този северен варварин е толкова варварин, колкото капитан Бамбура беше капитан на пиратски кораб, но предпочете да не проверява. Още повече, че най-сигурният начин да провери беше да каже на варварина, че няма нито братя, нито сестри. Кой знае защо, смяташе се, че за северните варвари най-лютата обида е тази, след която изреклият я трябваше да бъде убит.
Трикс реши, че произходът на варварина не го интересува чак толкова.
Той повървя нагоре по улицата, докато не излезе на едно малко площадче, с фонтан по средата. Покритата със зелен мъх фигура в средата на фонтана изобразяваше момиче, което държеше в ръцете си гърне, от което течеше вода. Единствената дреха, която момичето носеше беше мъхът по него и Трикс, като приседна на каменния парапет, смутено хвърли поглед към статуята.
Дали да стане рицар?
Рицарството беше благородно занимание, което отиваше дори на високоблагороден владетел в изгнание. Много балади и летописи свидетелстваха за това как лишени от власт и прокудени владетели са приемали друго име и са ставали рицари, постигали са успех и след това победоносно са се връщали на трона си. Така че съветът на Шараж не будеше у Трикс никакви съмнения.
Само дето времето…
Трикс въздъхна, оглеждайки скептично кльощавите си ръце. Нямаше да удържи меча, макар че се беше понаучил. Щеше да му се наложи да се клатушка година, две или три, преди да се научи да носи някакви що-годе прилични доспехи и да размахва меч. Само в разни детски книжки като „Червените демончета“, момчетата направо хващат оръжие и се справят с опитните си противници…
Трикс отново въздъхна.
Но ако допуснем, че се реши… Разбира се, обидно е да започне от оръженосец, когато, според всички правила и закони, вече е рицар и може да посвещава оръженосците. Нещо повече — той самият вече имаше свой оръженосец… и като си спомни за коварния Йен, Трикс махна с ръка от досада. Добре! Ще стане оръженосец! Изобщо не е сложно — грамотен е, знае рицарския церемониал и правилата на турнирите. Всеки рицар ще се зарадва на такъв оръженосец!
Първо обаче трябва да се намери рицар без оръженосец.
Трикс се замисли. В съхерцогството нямаше много истински рицари, повечето бяха солидни и възрастни и формално се числяха към стражите на някой от управниците. В действителност, вече си почиваха от миналите геройства. Техните оръженосци не се отличаваха особено от господарите си — и те бяха възрастни, имаха семейства, трепереха над домовете си и обичаха да разказват за прочутите арени, които бяха посещавали. „В този момент убиха третия кон на барона, но аз не изгубих самообладание и…“
Имаше, разбира се, и странстващи рицари. Те се скитаха из кралството и ту се наемаха временно в пограничните райони, ту помагаха на бароните и на градоначалниците да се справят с някоя шайка разбойници или с чудовищата, които изпълзяваха от време от храсталаците или от някоя пещера. Впрочем, повечето чудовища, за съжаление, предпочитаха да тичат или да летят вместо да пълзят. Сред странстващите рицари имаше и много прославени, чиито титли се произнасяха по няколко минути: „Алдегор тан Сарт, ветеран от битката при Медлок, изгубил едното си око по време на сраженията при Хугридите, победил славния сър Мортис от Агуада, изтребил сивия парамейски блатен змей, участник във Втората магическа война…“ И така нататък, докато самият рицар не махнеше с ръка — стига, стига, няма защо да изброявате тези титли, тук сме само свои хора…
Имаше и такива рицари, които не бяха се прославили с нищо — в сраженията при Хугридите не бяха изгубили очите, ушите, ръцете и краката си, бяха оставили змея да дояде на спокойствие цялото село и да се оттегли в блатото си, бяха се разминали навреме със срещата със сър Мортис (с тан Сарт, също така), а през Втората магическа съдбата ги беше запратила да охраняват обоза с провизиите и жриците на любовта. Впрочем, и тях народът ги уважаваше. Винаги се считаше, че е голям късмет да станеш оръженосец на някой рицар. Много момченца от простолюдието от малки размахваха пръчки и се учеха да се фехтоват, изучаваха гербовете и правилата на благородното общуване. Ако в града или селището се появеше рицар без оръженосец, около него веднага се завихряше ято от малчугани и всеки се надяваше, точно на него да му се усмихне късметът. А рицари без оръженосци се срещаха доста често. Току някой хлапак, на когото рицарят беше зашлевил някоя тежка плесница, се отказваше. Току, докато рицарят се сражаваше храбро с някое чудовище, а оръженосецът, който пазеше нещата му и зяпаше с отворена уста, изотзад се промъкваше прясно излюпеното, но вече зъбато и изгладняло чедо на страшилището. Случваше се и така, че понякога рицарят не можеше да си плати таксата за участие и му се налагаше да продаде оръженосеца си на някой търговец. Разбира се, с твърдото обещание да откупи момчето още с първата награда. Но наградата беше една, а рицарите — много…