Трикс се намръщи, спомняйки си историите, които беше чувал за такива рицари. Разбира се, в собствения замък, до коляното на баща ти, където твърдо знаеш, че съдбата ти е да бъдеш рицар, а не оръженосец, тези истории се възприемаха другояче. Ако оръженосецът си е отнесъл някоя и друга ножница по гърба — значи сам си е виновен, най-вероятно е съсипал вечерята и е оставил господаря си гладен. Ако хлапакът е попаднал на разбойници, докато проверява храстите по заповед на рицаря — затова е оръженосец — за да пази господаря си.
А сега излизаше, че Трикс трябваше да стане оръженосец, с всички произтичащи от това последствия. Тази мисъл съвсем не го радваше. Трикс замислено загледа зданието на театъра, яркия афиш над входа, който съобщаваше: „Само днеска и за през целия месец! Утре — Алби и Бамбура на Кристалните острови! Вечерта — Огнената страст на Кралицата на варварите!“
Бамбура, може би щеше да го приюти в театъра. Сигурно, щом името му е написано на афиша. Но Шараж беше прав — тогава трябваше да забрави за родителите си, за трона, за отмъщението…
Трикс стана. Преметна по-удобно торбата през рамо и тръгна нагоре, към княжеския замък. Не, не за да търси справедливост и да получи камшик. Той започваше полека да разбира, че ако погледнеше по-безпристрастно, справедливостта и камшика можеха да изглеждат по един и същ начин. А странстващите рицари, особено тези, които не бяха добре дошли в двореца, се подвизаваха в близките кръчми — хапваха месо, пийваха вино и се оплакваха от непохватните си оръженосци. Там трябваше да си потърси господар.
При мисълта, че трябва да се сдобие с господар, на Трикс съвсем му стана тъжно. Но все пак не забави крачка.
Славният град Дилон предлагаше на своите жители и на гостите си немалък избор от гастрономични удоволствия. Кръчми — за по-простите и по-бедните, пивници — за тези, които предпочитаха само да пият, гостилници — за любителите на екзотичната кухня, и механи — за най-отбраната, богата и преситена публика.
След като размисли, Трикс отхвърли както кръчмите и пивниците — рицарят не би седнал да се храни с простолюдието или да се напива, така и механите — там можеше да срещне единствено именити рицари, които едва ли биха взели за оръженосец първия попаднал младеж. Опита се да си представи, че той самият е рицар — горд, но не много богат и разбра, че трябва да търси нещо прилично, но не помпозно; екзотично, но не крещящо. С една дума — един достатъчно рядък тип заведение.
Късметът не му се усмихна веднага. Колкото повече се приближаваше до княжеския замък, толкова по-оживени ставаха улиците, а заведенията ставаха все повече. Сладкиши се продаваха направо на улицата. Най-много се купуваха стафиди — продаваха ги на шепи — купувачът пъхаше ръка в чувала, хващаше в шепата си колкото можеше — черни, жълти или оранжево-червени и измъкваше, колкото е хванал. Разбира се, този, който имаше по-голяма ръка, печелеше, но понеже купувачите бяха основно деца и млади госпожици — търговците не търпяха загуби. В малките магазинчета предлагаха платове, при това не само лен, вълна и коноп, които бяха производство на местните, но и скъпи вносни — коприна, памук, сатен. Изобилстваха и магазинчетата на бижутерите — тук не излагаха нищо на витрините, а примамваха клиентите си с гордата емблема на работилницата на златарите — две преплетени халки. И, разбира се, както се полагаше на всяко търговско средище, все по-често се виждаха обменни магазинчета. Един или двама охранители бдително следяха да не би някой да притеснява клиентите, а тяхната принадлежност към професията издаваха навитите до лактите ръкави и медальоните от три монети — златна, сребърна и медна, които висяха на вратовете им.