— Често ли се случва? — ужаси се Трикс.
— С моя — поне два-три пъти седмично — мрачно отвърна оръженосецът на сър Хойра. — Макар че сам да се прославиш и да станеш рицар не е невъзможно.
И двамата оръженосци замълчаха и загледаха Трикс с любопитство.
— Тук може ли да се намери някой доблестен рицар, когото враговете му да не напиват твърде често и който случайно да няма оръженосец? — попита Трикс.
Момчетата се спогледаха. След което, като по команда, забиха погледи в коневръза, където спокойно си стояха рицарските коне.
— Сър Гламор няма оръженосец — каза неприветливият. — Неговият оръженосец падна от лодката, докато минаваха през реката.
— Не е ли можел да плува? — учуди се Трикс. — Умението да плуваш влиза в задължителните достойнства на благородния човек!
— Умник… — усмихна се оръженосецът. — Можеше. Само че не с доспехите. Те точно тогава се бяха отправили към острова, където се бяха настанили коварните бракониери, които ги обсипваха с дъжд от отровни стрели.
— Сър Паклус — също — каза оръженосецът на сър Хойра. — Вчера чух, че неговият оръженосец пак се е покрил. Как се казваше?…
— Можеш ли да запомниш оръженосците на сър Паклус? — сви рамене неприветливият. — С кръгло лице, веселяк, носи ярки дрехи… да не би Паклус пак да е ходил да воюва с магьосника?
— Ходи — усмихна се накриво оръженосецът. — Кога ли ще му видят сметката?
— Неговите доспехи са омагьосани, а амулетът му е силен…
— Защо е ходил да воюва с магьосника? — попита Трикс. — И какъв е този магьосник?
— О, магьосникът е страшен! — оръженосецът на сър Хойра се оживи. — Той е от старите магьосници, от магьосниците от Черния брод! От тези, които са се сражавали във Втората магическа и са оживели. А сър Паклус е глупак!
— Не е глупак, а е човек с остро чувство за чест! — поправи го приятелят му.
— А, това обикновено е едно и също… Така се случило, че сър Паклус веднъж се скарал с този магьосник. И обявил на всеослушание, че ще го победи в честен двубой. Само че, нали разбираш, тая работа не е проста.
— И обикновено си патят оръженосците? — уточни Трикс.
— Точно така! — Момчето тупна Трикс по рамото. — Вече започваш да разбираш!
Трикс се замисли. После попита:
— Как да ги позная… Гламор и Паклус? Най-вече Паклус. За да не отида при него.
— Ставаш все по-умен пред очите ни! — възхити се оръженосецът на сър Хойра. — Гламор е с ярко рижа коса, много весел, през цялото време се смее с цяло гърло.
— А Паклус е дребен, набит, с брада и плешив. — Неприветливият оръженосец изхъмка. — Прилича на гном… само че да не го изтърсиш пред него — ще те убие!
Трикс кимна.
— Благодаря. Ще опитам.
Оръженосците загледаха с любопитство как Трикс влиза в кръчмата. След това, оръженосецът на сър Хойра каза:
— Три към едно, че няма да го наемат!
— Дори няма да се обзалагам — отвърна приятелят му.
— Нека е жив и здрав — заключи оръженосецът на сър Хойра.
С това оптимистично пожелание, те приключиха участието си в съдбата на Трикс и се завърнаха към обтриването на конете.
В „Люспи и нокти“, за разлика от „Щит и меч“, беше шумно и весело. Звънтяха ризници, дрънчаха доспехи, на висок глас разговаряха рицари. Трикс преброи двайсет души — и млади, и стари; целите покрити с белези от рани ветерани и новаци, от които извираше здраве и сила. Миришеше на политура за брони, на мас за кожа и, разбира се, на конска пот. Някои от рицарите бяха с оръженосците си, други — без. Повечето седяха в компания и обсъждаха някакви свои, рицарски проблеми. До Трикс достигаха отделни реплики:
— … аз му казвам: Хайде да се преборим като благородници!…
— … може ли меч да устои срещу секира? Освен ако не е двуръчен…
— … и със силен удар повали сър Чобалд на земята…
Трикс отбеляза с учудване за себе си, че в тази кръчма не признаваха обикновените евтини правоъгълни маси. Всички маси бяха кръгли. Навярно, за да не спорят благородните рицари кой да седи начело на масата.
Тук също така не признаваха покривки, чинии и прибори за хранене. Ядяха направо от накълцаната от ножовете маса. Храната им беше проста — варено или печено месо, зеленчуци и хляб. Използваха ножовете си — и широките, с назъбени и хищни остриета, и тънките и дълги кинжали. Изглежда, в това имаше някакъв особен рицарски шик, защото малкото оръженосци, които бяха удостоени с честта да седят на масата, заедно с господата, ядяха с обикновени вилици, които после пъхаха в ботушите си. Един дебел и мустакат рицар, който беше впил зъби в един печен бут от глиган и го запиваше обилно с пиво, нареждаше радостно: