— Какво ви казвах! Печен бут от диво прасе — това е истинската храна!
Трикс преглътна слюнката си — неговият млад и подрастващ организъм не би имал нищо против да обядва два-три пъти на ден, без да пренебрегва закуската и вечерята. Никой не му обръщаше особено внимание и той можеше без проблеми да потърси между рицарите сър Гламор.
Впрочем, не се наложи дълго да търси. Гламор наистина беше най-рижият, най шумният и най-веселият от всички в кръчмата. Лъскавият му рицарски шлем — последен писък на модата, тип „вълча паст“, беше поставен на масата пред него, а дългите му рижи къдрици красиво падаха върху яката на стоманената му ризница. В момента Гламор, размахвайки халба с остатък от пиво на дъното, разказваше на трима свои другари някаква история:
— Значи, попадат магьосник, рицар и крадец на необитаем остров, при човекоядците…
— Чакай малко! — прекъсна го единият от слушателите. — Как се е случило рицарят, магьосникът и крадецът да пътешестват заедно?
— Няма значение! — сопна се Гилмор. — Да речем, че заедно са търсили съкровище. Рицарят се биел с враговете, магьосникът ги е подсилвал с вълшебствата си, а крадецът отварял ключалките и обезвреждал капаните. Плавали на един кораб, но той претърпял крушение…
— Е, щом е така… — проточи скептично настроеният слушател. — Разбира се, щом е така… Само че аз бих взел с нас и свещеник. Да ни лекува раните, друго, трето…
— И още един рицар, и още един магьосник — добави друг слушател. — Добрата група се състои от шест човека!
— Тогава, по-добре да не е магьосник, а достоен бард! — намеси се в разговора трети. — Добрият бард струва повече от всеки магьосник!
— Бардът е голяма работа! С него не е добре да се закачаш!…
— Приятели! — изрече с висок глас сър Гламор. — Приятели мои! Нали разглеждаме хипите… хипете… хипотетична ситуация! Такова нещо всъщност не се е случвало!
— И все пак по-добре да са шестима — изрече скептикът. — Дори и в хи… хипотетична ситуация!
— Така да бъде! — Сър Гламор не изгуби самообладание. — Били са шестима. Но един магьосник, един рицар и един свещеник потънали в бурното море.
Настъпи тишина. След това и тримата слушатели, дрънкайки с доспехите си се изправиха.
— Без тост! — предупреди скептикът. — Как наричаха нашия благороден брат?
Сър Гламор се прокашля и заби поглед в тавана. После погледна Трикс и му смигна. Каза:
— Наричаха го сър Например.
— Да си спомним за благородния сър Например… — скептикът изпи пивото си на един дъх. — Както се вижда, този рицар е бил от далечните източни земи?
— Точно оттам — мрачно каза сър Гламор. — И така, попаднали рицарят, магьосникът и крадецът на необитаем остров, при диваците човекоядци. Те ги хванали…
— Как така са ги хванали? — възмути се този път другият рицар. — Без бой ли?
— След дълго и кръвопролитно сражение — на секундата отвърна сър Гламор. — Хванали ги и им казали: „Ще ви ядем! Ще освободим само този, който извърши три велики подвига: да изпие едно ведро втасал кокосов сок, да целуне циклопа по окото и да засити в леглото една ненаситна туземна жена“.
— Какви странни обичаи — замислено каза скептикът. — Това за жената го разбирам — много от диваците карат пленниците си да им оставят потомство, защото така не се израждат поколенията. Но за какво им е да целуват циклопа по окото?! Това някакъв варварски религиозен култ ли е?
— Да, и това с кокосовия сок е много странно… — вмъкна се и рицарят, който досега беше мълчал. — Туземците също пият, защо да дават хубавото пиене на чужди хора?!
Гламор махна с ръка. Отпи от пивото, седна и каза:
— Нека смятаме разказа ми за приключен… И все пак някои напразно пренебрегват плъстената подложка на шлемовете… Ей, момче, ти искаше нещо да питаш?
Трикс плахо се приближи до масата. Честно казано, сър Гламор много му хареса. Не, той също би могъл да зашлеви плесница на оръженосеца си, но едва ли би го пратил да краде кокошките на селяните. По-скоро, хихикайки и подсмихвайки се, сам би я свършил тази работа.