— Дали ми се предоставя високата чест да гледам светлия образ на благородния сър Гламор? — попита Трикс.
Рицарят се усмихна:
— Достойното обръщение изисква и достоен отговор. Да, младежо. Аз съм сър Гламор.
С известно усилие Трикс подви коляно и произнесе:
— Благородни господине! Аз ви моля смирено да ми окажете високата чест да ме наемете за свой оръженосец. Кълна се, че няма да опозоря вашето славно име и ще понасям тегобите на службата си с достойнство и смирение!
— Хубаво казано — замислено изрече Гламор.
— Красиво се изразява — умилено произнесе рицарят, който слушаше разказа на сър Гламор най-скептично. — Ех! Отдавна не бях срещал толкова умен оръженосец. Жалко, че моят се оправи след препиването, иначе аз щях да го взема на служба.
Трикс чакаше търпеливо.
Сър Гламор въздъхна, протегна ръка и потупа Трикс по главата. След това произнесе тържествено:
— Аз изслушах твоите думи, младежо и ги намирам за красиви по форма и достойни по съдържание. И, ако имаше възможност, щях да те наема за оръженосец и да ти помогна да станеш истински рицар. Но…
— Но? — объркано попита Трикс.
— Не си риж…
Трикс замига от учудване. Сър Гламор отново въздъхна и поясни:
— Достойни младежо, трябва да знаеш, че когато аз станах рицар, дадох обет да вземам за оръженосци само тези, които природата е надарила с рижи коси. Тъй като в детството си бях принуден да търпя насмешките на своите връстници, заради неблагородния оттенък на моята грива. Много страдания ми донесоха простонародните предразсъдъци, че хората с рижи коси са мързеливи, склонни да убиват роднините си и прочие глупости. Затова закрилям рижите малчугани и им помагам да намерят своето място в този жесток свят.
Трикс се надигна. Разпери ръце и каза:
— Сър Гламор… няма ли никакъв изход?
— Не — печално отвърна Гламор. — Това и мен ме натъжава. Но обетът за рицаря е ненарушим!
И той потупа Трикс по рамото с тежката си рицарска ръка.
— Желая ти успех, млади човече! Надявам се да си намериш достоен господар и някой ден с теб да кръстосаме шпаги на арената!
В думите на Гламор не можеше да има никакво съмнение. Той не беше от рицарите, способни да нарушат обета си.
— И аз ви желая достойни подвизи, сър рицарю — печално каза Трикс.
Никога не беше му хрумвало, че благородният черен цвят („косата му е същата като на майка му — гарвановочерна!“ — казваше детегледачката му, когато беше малък.) ще му изиграе номер. Очите му се насълзиха и той се извърна, за да не види сър Гламор тази негова недостойна слабост. Без нищо да вижда пред себе си, Трикс направи няколко крачки и се опря в нечии хладни метални доспехи.
— Седни — сухо произнесе някой.
Една ръка го натисна върху един здрав, дървен стол, свикнал да издържа тежестта на окованите в брони рицари. Друга ръка бутна към него грамадна халба с пиво.
— Изпий това — прошепна му непознатият. — Ако те забележат, че плачеш, ще ти се присмеят. Рицарите са като децата. Даже по-зле. Винаги са готови да се посмеят на чуждите слабости… или да ти поплачат на рамото.
Трикс отпи от пивото — сладникаво и силно. Тайно избърса с ръка сълзите си. И погледна състрадателния си събеседник.
До него седеше набит и невисок — колкото Трикс на ръст рицар, на около четирийсет, четирийсет и пет години. Плешивата му глава лъщеше като излъскан шлем. Над огромната му брада светкаха дълбоко поставените му очички. Погледът му беше учудващо умен и съпричастен.
— Сър Паклус… — едва произнесе Трикс.
— Гледам синко, че добре си се подготвил — каза сър Паклус. — Твърдо ли си решил да се наемеш за оръженосец?
— Ами… — изпадна в паника Трикс. — Аз…
— Обаче, не при мен — мрачно каза Паклус. — Извинявай, момчето ми, но службата при мен още никого не е направила щастлив. Миналата вечер изгубих третия си оръженосец.
— Много съжалявам, сър — прошепна Трикс.
— Третият за тази година — уточни Паклус. — Да ти кажа, омръзна ми да губя оръженосци.
— А защо ги губите? — неочаквано за себе си попита Трикс.
— Защото воювам с магьосник. — Паклус се намръщи. — На мен засега ми върви, но на момчетата — не. Стига толкова! Срам ме е да се връщам в Дилон и да гледам майките им в очите.