— Един камък е достатъчен, за да строша главата ти и да разхвърлям вонящия ти мозък из околността! — заяви Трикс. — Аз самият се ужасявам понякога от постъпките си! Около мен, никой не може да се чувства в безопасност, когато хвана оръжие в ръката си! Не един звяр съм погубил!
Ако трябва да сме точни, от ръката на Трикс бяха паднали два звяра — един полусляп елен, който по време на лов сам се набучи на копието (Трикс рева един час след това, скрит в храстите) и едно мъничко зайче, което той уцели именно с прашка. Белката, в която се беше прицелил, успешно изчезна.
Минотавърът отново погледна към кулата. Сега магьосникът съвсем явно ги наблюдаваше. И лицето му беше начумерено. Освен това, към него приближаваше Паклус, а малобройните оцелели чудовища бяха изостанали далече назад.
На физиономията на минотавъра се изписаха едновременно отчаяние и злоба. Той вдигна отново алебардата и пристъпи към Трикс.
Момчето опъна прашката и пусна камъка напосоки, горе-долу към минотавъра.
Камъкът се понесе по такава причудлива траектория, сякаш Трикс беше пуснал с прашката си някаква обезумяла птица. Тя пък, много недоволна от действията му, пищеше силно и пронизително. Камъкът описа дъга и попадна точно върху челото на минотавъра, между очите му, малко над страховито издуващите се ноздри. Главата на минотавъра се разхвърча на малки парченца и ситни сиви пръски. Без да издаде нито звук, защото нямаше с какво, минотавърът рухна на тревата, в краката на Трикс.
Носеше се страшна смрад! Всичко наоколо беше покрито с лепкава сива гадост, която вонеше неописуемо.
Паклус, който беше набрал скорост, отчаяно се опита да спре, но не успя. Той налетя на пълна скорост върху обезглавения минотавър, държейки меча в изпънатите си напред ръце, и падна долу, като прониза и забоде в земята косматото тяло на чудовището.
— Браво, браво! — чу се зад гърба на Трикс. — Но съвсем излишно, приятелю.
Борейки се с желанието да повърне, Трикс се обърна и видя до себе си човек. Дългата сива дреха и малката черна шапчица, изрисувана с тайнствени знаци, не оставяха никакво съмнение, че човекът е магьосник.
— Радион! — извика Паклус, който се въртеше около тялото на минотавъра и се опитваше да измъкне меча си. — Сега ми падна! Ей сега… ей сега…
Взе да души и лицето му се изкриви от погнуса.
— Каква е тази воня?! Да не би да си решил да ме отровиш?!
— О, вонята ли — тя е само следствие от твърде художественото ми заклинание — махна небрежно с ръка Радион. — Сега ще я разкараме. — Намръщи се и произнесе: — Сладкият и чист въздух, наситен с уханието на цъфтящи далечни поля и покрити със сняг планински върхове, окъпа полето на кръвопролитната сеч и отнесе смрадта и зловонието…
Въздухът се изчисти. Вонята в миг изчезна.
— Призовавам те на двубой! — Паклус най-сетне освободи меча си. — Защитавай се, сноб самодоволен!
— Сър Паклус — взе да го увещава Лапад. Лицето му сега изобщо не беше толкова страшно като призрачната маска, която се носеше над кулата. — Сър Паклус, не може ли да оставим настрана нашия стар спор, предвид сегашните обстоятелства…
— Предаваш ли се? — победоносно извика Паклус.
Магьосникът въздъхна и Трикс усети, че ей сега ще бъде извършено убийство.
— Господарю, недейте! — панически закрещя той. — За какво беше спорът ви? Че сте по-силен от магьосника ли? А господин Лапад твърдеше, че е по-силен от рицар? Или вие твърдяхте, че магьосникът не може да победи рицаря, а господин Лапад настояваше, че рицарят не може да победи магьосника ли?
— Ами… — разтърси меча си Паклус. — Не помня. Има ли значение?
— Не е ли възможно и двамата да сте прави? — попита в пристъп на красноречие Трикс. — Прав сте, че господин Лапад не успя да ви победи. Той също е прав, че и вие не го победихте. Нали сте стари приятели?! Защо да враждувате до края на живота си?
Рицарят замислено изгледа магьосника.
Магьосникът широко се усмихна.
— Ти умъртви злодейски шестнайсет мои оръженосци! — възмутено каза Паклус. — Как да ти простя?!
Трикс едва се удържа на краката си, като чу за шестнайсетимата оръженосци.
— Кой ти каза, че са мъртви? — възмути се Лапад. — Ти знаеш най-добре от всички, че аз винаги съм спазвал хуманността в бойната магия!
Паклус се изкашля. Погледна оцелелите чудовища, които се бяха приближили на безопасно разстояние и от скука се закачаха помежду си. Върна меча в ножницата си.