Големите печални очи го погледнаха с учудване. Конят взе внимателно с меките си топли устни салатата от дланта на момчето. Сдъвка я и изпръхтя благодарно.
Който е хранил с ръката си гладно животно, знае колко приятно е това нещо!
Дали от благодарност или защото се връщаха у дома, конят вървеше много по-бързо. Трикс седеше на капрата и гордо гледаше пробуждащия се град. Отвсякъде се носеха звуци — простичката мелодия на неделното утро. Хленчеха гладни дечурлига, жени мъмреха мъжете си, които снощи бяха закъснели, мъжете пък сърдито им отвръщаха, че поне веднъж в седмицата имат право да поседят с приятели и да изпият по чаша, две, три…
Настъпваше нов ден и хората се захващаха с обичайните си ежедневни неща.
Отваряха се прозорците и оттам се изсипваха в канавките нощните гърнета. Към пекарните подтичваха сънливи деца, стискайки в шепа ситни медни грошове. Кудкудякаха кокошки, затворени в дървени клетки и очакваха своя ред. Мустакат селянин, без да бърза, подканваше: „Кокошки!“, „Тлъсти кокошки!“, „Млади кокошки от село Телепино!“, „Кеф ти жива, кеф ти, оскубана!“. От по-богатите домове излизаха домакини и прислужници, оглеждаха придирчиво стоката, пазаряха се и влизаха обратно с покупката си.
Трикс, увит в мантията си, с жезъла върху коленете, любопитно оглеждаше гражданите. Беше уверен, че погледът му излъчва грижа и търпение, както подобава на един бъдещ магьосник, когато наблюдава простосмъртните. Уви, гражданите намираха погледа на ученика на вълшебника прекалено натраплив и пълен с безразличие. За жалост, човек вижда това, което иска да види.
А Трикс ясно виждаше, че гражданите го гледат със симпатия и уважение.
Всички велики магьосници са много мързеливи. Разбира се, когато се появеше поредният Черен властелин или Тъмен повелител, и на най-мързеливия магьосник му се налагаше да отлепи задника си от уютното продънено кресло и, подпирайки се на вълшебния си жезъл като на обикновена тояга, да помъкне изнеженото си тяло някъде към Планината на смъртта или Гората на ужаса, или Блатото на отчаянието. Черните властелини обикновено отсядаха на място, което за нормалния герой беше изключително досадно и противно. Обикновено, към края на пътешествието, вълшебниците (тези които бяха оцелели след срещата с Химерата на влажните подземия или Страшната огнена парогълтачка) отслабваха на килограми, заякваха и ставаха много, много свирепи. Някои от тях озверяваха до такава степен, че смъкваха черния властелин от мястото му, заемаха го и никога повече не се връщаха обратно.
За щастие, броят на черните властелини беше силно преувеличен от хорските легенди, така че вълшебниците можеха да си мързелуват толкова, колкото трудолюбието им позволяваше. Радион Лапад се числеше към вълшебниците, които, макар и мързеливи, бяха трудолюбиви.
И това за Трикс беше голям късмет.
Между две черни колони беше скрита вратата към кулата на Лапад — голяма врата от светло, с цвят на слонова кост дърво. Беше обкована с метални ленти и имаше няколко ключалки. Но понеже с пълно право Радион не разчиташе само на ключалките, там имаше и допълнителна охрана. До вратата, чоплейки зъбите си с алебардата, стоеше минотавър. Той беше дребен — колкото нормален възрастен мъж, със сива козина, на която липсваше блясък. Такива като него се въдеха в златоносните мини и се отличаваха с това, че сред тях се срещаха и рядко смислени екземпляри.
— Здравей, Харим — поздрави Трикс минотавъра.
— Здра… — изръмжа Харим. Човешкият много не му се удаваше, освен това, сред минотаврите, които охраняваха владенията на вълшебника, на Трикс му се носеше лошата слава, че малко му трябва, за да размаже главата на някой минотавър. — Здра… ра…
Впрочем, Трикс не изгаряше от желание да общува с минотавъра. Той бързо се промуши през открехнатата врата, държейки пред себе си кошницата с продуктите. Чудовището се заклатушка към коня, за да го разпрегне и да го пусне да пасе. Благодарение на магиите на Радион, конете му сами пасяха, сами ходеха на водопой, даже сами отиваха при ковача, когато им паднеше някоя от подковите. Но да се разпрягат, засега, конете не можеха.
Трикс, освободен от грижата на снабдител, отвори още една врата — лека и ажурна, от фини дървени пластини. Вратата отвеждаше до решетеста шахта, която вървеше нагоре, през цялата кула, до самия й връх. На дъното на шахтата имаше солидна дървена платформа, с тънки кълчищени въжета, закрепени в четирите й ъгъла, които също водеха към върха на кулата.