Коремът му къркореше; на излизане от кулата, Трикс беше хапнал само една кифличка с малко сирене. Обаче, без да обръща внимание на тези глупости, момчето на бърза ръка създаде няколко гвоздея — остри и умерено тънки. След което, в пристъп на храброст, сътвори и парче хляб — пресен и шуплест, с коричка, поръсена с ким.
Хлябът беше съвсем като истински. Трикс го повъртя в ръцете си, вдъхна от аромата му и отхапа. Беше вкусно.
Замислено го изяде. За жалост, хлябът не можеше истински да засища. От всичко, създадено по магически начин, единствено годна за употреба беше водата. От всичко останало, за организъма нямаше полза. Не беше вредно, затова временно, човек можеше да засити глада си.
Искаше му се да сътвори нещо велико. Истинско. Нещо, което би накарало магистър Лапад да зяпне и да каже: „Браво, Трикс! Ти ще станеш велик вълшебник!“
А какво би станало, ако…
Трикс лежеше на тревата, дъвчеше една тревичка и си мислеше за безуспешните опити на Радион да извика фамилиар. Какъв беше проблемът? Всичко звучеше толкова красиво и умно… Вероятно, работата не беше в демона, а в мъдрите правила, които бяха създадени, за да предпазят магьосника от съществото, което той призовава. Правилата са добри и обхващат всичко, но това означаваше, че вече някой ги е използвал. И те са изгубили…
Кажете, моля ви се, иначе как можеш да се предпазиш?… Да извикаш някое безпомощно същество, което да не може да ти навреди? За какво ти е такова?…
Трикс изхъмка. Трябва да се мисли в друга посока! Законите и правилата са като вериги, които са надянати на някой разбойник. А нали хората не си причиняват вреда, само защото се страхуват от наказание! Те, освен това, могат да се отнасят добре един към друг, да бъдат приятели, да се обичат…
Не, сигурно Шарбапал, демонът на огъня и пламъка няма как да се отнася с любов към магьосника, който го призовава. Но пък фамилиарите, също така са и различни, някои от тях могат да бъдат дори симпатични…
Трикс мечтателно погледна към едно лале, което се клатушкаше от вятъра. И каза:
— Сред огромното поле от цветя, между листенцата на едно лале живееше Аннет — прекрасната фея на цветята. Листенцата на синчеца и лалетата и служеха за дрехи, на закуска тя пиеше роса и нектар, а на обяд ядеше жълт прашец от тичинките на цветята. Беше голяма, колкото палец — да, да, колкото палец на ръка и беше изумително красива — нежна, синеока и с руса коса. Ако можехте да я видите, вие бихте възкликнали: „Ах, какво красиво момиченце!“ Но Аннет много рядко се показваше пред хората. През деня, тя спеше в чашката на лалето, а нощем танцуваше под лунните лъчи и пееше весели песнички. И това продължи дотогава, докато един ден, привлечена от вдъхновен глас, тя надзърна над ръба на цветето и видя един прекрасен юноша. Влюби се в него толкова искрено и силно, колкото силно се влюбват единствено феите, дотогава, докато смъртта не ги раздели. А!!!
Малко мило личице с ореол от руси коси, надникна от лалето и с обожание погледна Трикс. След това се показаха две мънички ръчички, хванаха се за ръба на цветето и пред него се появи мъничко момиченце, с рокля от листенца на синчец. Тя провеси босите си крачка, седна и подпря с ръце главицата си.
— Толкова красиво говориш — отчетливо каза с тънък гласец девойчето. — Ти си толкова мил! Знаеш ли, аз много те обичам. Готова съм да те слушам цял ден. А през нощта ще танцувам за теб на лунна светлина.
— Аз… аз… Трябва да вървя… — изпълзявайки назад, заекна Трикс.
— Да вървим, мили — съгласи се феята.
Тя се протегна, на гърба й се появиха две прозрачни крилца и тя се издигна във въздуха. Увисна над Трикс.
— Където ти, там и аз. Само една минутка, моля! Още не съм обядвала.
Жужейки като пчела, тя пикира върху една тумба с трева, с листенца като пет разперени пръста и бледи жълтозелени цветове.
Трикс скочи. Избърса с ръка потното си чело. Беше много тихо и наоколо не се виждаха никакви феи.
— Сигурно ме е напекло слънцето… — с надежда каза Трикс.
Потупа се по джоба — гвоздеите си бяха на мястото. Вдигна букетите.
От маковия цвят излетя и се издигна нагоре мъничка фея. Тя летеше някак тежко и на тласъци и залиташе встрани. Феята се тръсна върху букета, излегна се и захихика.