— И нашият народ има такива песни — одобрително каза Хорт. — Дори и в знойния Самаршан, акините пеят за същото.
— Ами ти? — мрачно попита Трикс Аннет.
— Аз ли? — гласът на феята затрепери от сълзи. — Както кажеш, мили. Ако искаш — ще остана. Ще те чакам на този кей… докато имам сили, докато злият вятър не прекърши крилете ми и не ме хвърли в студената вода…
Трикс протегна мълчаливо ръка и Аннет прехвръкна и кацна на дланта му.
В края на краищата, той беше чел разкази за деца-герои, които по време на войната с витамантите бяха помагали на големите. Разузнаваха за броя и посоката на вражеските войски; палеха каруци и купи със сено, за да лишат противника от фураж; отравяха кладенци; разлепваха позиви и призоваваха витамантите да се предадат, а възкресените мъртъвци — да се покаят и доброволно да се зарият в гробовете си.
Само едно смущаваше Трикс. Всички разкази за деца-герои завършваха с това, че витамантите ги хващаха, подлагаха ги на жестоки мъчения и ги екзекутираха.
Много му се искаше да вярва, че това не е задължително.
Мекият вечерен бриз носеше „Сепията“ към откритото море. Още не бяха излезли от естуария, но пред тях вече се мяркаха гъвкавите гърбове на делфините, които преследваха летящите риби, миришеше на солен въздух, а прозрачната речна вода потъмняваше и ставаше синя. Чайките бавно се рееха над шхуната и печално подвикваха със странните си гласове: Кра-кра-кра… кра-кра-кра…
— Вдигни грота! — командваше Хорт.
За голямо учудване на Трикс, актьорите, след кратко съвещание, си избраха едно въже и започнаха дружно да го теглят.
— Дърпай стакселите! Дружно!
Паклус изкряка и започна да помага на артистите.
— Дръжте шкаторината, рибешки отрочета нескопосани! Вържете я за уишбона!
Халанбери, който с огромен възторг наблюдаваше всичко, което се случва, чак лапна пръста си. Хорт мигновено го забеляза и кресна:
— Юнга! Извади си пръста от устата! Марш в камбуза, да помогнеш на Йен да чисти картофите!
Трикс потисна неволното си желание да последва момченцето, за да избяга, колкото може по-надалеч от суровия капитан. Но в крайна сметка той не беше някакво сополиво момченце, а млад магьосник…
— Ей, вълшебникът, заспа ли? — обърна се Хорт и към него. — Къде ти е вятърът? Аз държа курса, а ти напълни платната!
Трикс изгледа с безпокойство купчината сиви стари платна, които плющяха над главата му. Скърцаха зле опънатите въжета, пляскаха под напора на вятъра кръпките на грота…
— Айподът… — промърмори Трикс и отвори книгата със заклинанията.
Така… това е огнената стена… зовът за помощ към Лапад… чудесно заклинание, само дето беше малко неудобно да викне: „О, велики вълшебнико, чуй нескопосания си ученик…“
Аха. Ето го.
Трикс се прокашля, за да привлече вниманието на командата. Най-важното за магьосника е да го слушат и да му вярват…
— „Първият плах порив на вятъра мина над земята и огъна тревата, брулейки листата на дърветата. Слънцето ярко светеше и в неговата светлина“…
Трикс млъкна. Лапад или не беше помислил, че времето има навика да се променя през денонощието, или беше забравил, че корабите плават по морето, а не по сушата.
Заклинанието пасваше изключително на хълма, на който Лапад седеше, докато го съчиняваше. И не ставаше много-много за морето.
— Сто котви зад врата ти! — възкликна Хорт. — Ще предизвикаш ли вятър или не?! Ти изобщо, можеш ли да правиш заклинания?!
От джоба на Трикс надникна Аннет. Погледна тревожно към момчето.
Трикс отново се прокашля. Хвърли отчаян поглед на текста и отпусна ръката с магическата книга.
— „Над посивялата шир на морето, вятърът събираше облаците — високо каза той. — Буревестник, като черна мълния се рееше между облаците и морето. Чайките стенеха и се мятаха, опитвайки се да скрият страха си от бурята“…