Трикс бързо отвори Айпода и започна да чете заклинанието:
— Сън, о, сладък сън, ти, който притваряш клепачи и си радост за умореното тяло и изтерзаната душа! Трудна е работата на моряка, кратък е мигът за отдих. Колко е приятно да се отпуснеш върху топлата палуба, да сложиш длани под бузата си и да усетиш колко ласкаво е морето — също като родна майка… То люлее като в люлка кораба на витамантите… Сладкият сън навестява всяка жива душа. Той ни спасява от тъгата и страданията, от умората и грижите. На кораба на витамантите, всички заспиват дълбоко: така спи детето върху ухаещата на мляко гръд на майка си; така спят влюбените, слушайки диханието на другия; така спи умореният каменоделец, оставил чука; така спи прилежният ученик, сложил глава върху свитъка… Техният сън ще трае точно три дена и три нощи, нито минута повече, нито минута по-малко. Те вече спят… спят… спят…
Трикс замлъкна. Паклус и Хорт напрегнато се взираха в кораба на витамантите. След малко Паклус кимна удовлетворено:
— Ами, катапултите замряха… Изглежда, ти успя да ги приспиш, Трикс. Браво! Хубаво заклинание. В него има думи и за очите, и за слуха, и за обонянието, и за всички сетива.
— За обонянието ли? — учуди се Трикс.
— Е, там, за майчиното мляко…
— А то мирише ли на нещо? — смути се Трикс. — Аз просто за по-голяма образност… Но заклинанието, като цяло го съчини Лапад.
— Въпреки това, браво! А сега, дай малко вятър. Лекичък. За да се приближим до техния кораб.
Докато Трикс съчиняваше простичко заклинание (в главата му се въртяха всякакви глупости, от рода на „Запей ни песничка сега, ти весел ветре…“), Паклус извади диамантеното си брустче и започна да остри меча си.
— Нали всички спят — забеляза варваринът. — Ти сам каза, че заклинанието е добро.
— Знаеш ли — невъзмутимо каза рицарят. — Случвало ми се е неведнъж да се бия заедно с магьосници. И отдавна съм разбрал, че колкото и да е добро заклинанието, винаги съществува възможност, нещо да бъде пропуснато.
Той помисли и допълни:
— Особено, ако заклинанието е измислено от моя добър приятел Радион Лапад…
Варваринът помисли малко, извади кадифено парче плат и затърка с него бойния си чук.
С помощта на леките пориви на магическия вятър, „Сепия“ се доближи плътно до кораба на витамантите, застана борд до борд с нея и застина. Сега се виждаше и името на шхуната — „Живодер“. Вятърът послушно утихна.
Рибарските мрежи скърцаха. Буревестникът, който се беше възкачил на гротмачтата издаде гърлен вопъл и замълча, сякаш се беше изплашил от себе си. Дрънкайки с железарията си, Паклус се доближи до борда и с подозрение огледа палубата на вражеската шхуна, покрита с неподвижни тела. Екипажът на витамантите спеше.
— На това му викат истински мъртвешки сън — пошегува се рицарят и се засмя на собствената си шега. — Помогнете ми да се прехвърля… не бива да падам във водата, с доспехи съм…
— Ще ръждясат, нали? — разбиращо изпищя Халанбери.
Рицарят го изгледа снизходително:
— По-зле, малкият… Ще ме завлекат на дъното!
До вражеския кораб прехвърлиха широк подвижен мост — късмет беше, че фалшбордовете бяха почти еднакво високи и рицарят смело се прехвърли на палубата на „Живодер“.
След него тръгна варваринът, който държеше чука си готов за бой, Шараж — с дълъг планински кинжал и храбрият капитан Бамбура, облечен с лека ризница и с меч в ръката. Последен вървеше Трикс и стискаше в едната си ръка Айпода, а в другата — магическия си жезъл. По едно стечение на обстоятелствата, урокът по изкуството на бой с тояги, от деня, в който Трикс беше пристигнал в Дилон, стори така, че жезълът в момента да бъде даже по-полезен, отколкото книгата със заклинанията. На рамото на Трикс седеше феята Аннет — притихнала и тревожна.
— Другите да чакат! — заповяда Паклус.
— Не, Халанбери нека върви до мен! — изкомандва Трикс.
Момченцето леко пребледня, но стисна чукчето си и тръгна след младия вълшебник.
— Слушай внимателно всичко, което ще кажа! — заповяда Трикс. — Много внимателно! Това е могъща магия и за теб ще е полезно да чуеш истински заклинания.
— Аха-а — с разбиране проточи Паклус. — Да, вълшебникът е прав. Внимателно го слушай, приятелю!
На вражеската шхуна беше тихо и мирно. В котлите димеше подгрятата смола, с която моряците смятаха да залеят техния кораб. В клетките си възбудено кудкудякаха кокошки.